Върнах се по коридора. Ключовете лежаха под крушката, а пред вратата ми зееше изрязаният полукръг.
Коленичих, вдигнах връзката, най-сетне подбрах ключа и пристъпих към вратата. Отключих, влязох в апартамента и побързах да заключа още преди да бях щракнал лампата.
После светнах и се добрах до кухнята. Седнах край масата и си спомних, че в хладилника имам кана доматен сок — не би било зле да пийна малко. Но от самата мисъл ми призля. Знаех отлично какво ми трябва — още чашка алкохол, обаче и бездруго бях къркан.
Седях, мислех за капана и се чудех кому е притрябвало да го залага пред моята врата. По-смахната работа не бях срещал откакто се помня. Ако не го бях видял с очите си, не бих повярвал за нищо на света.
Разбира се, не беше капан — обикновен капан, искам да кажа. Обикновените капани не се топят, не стават на топка и не изчезват, когато жертвата ги открие.
Мъчех се да проумея, но главата ми съвсем се бе замътила, спеше ми се, пък и нали вече си бях у дома. Утрото е по-мъдро от вечерта. Тъй че зарязах мисленето и се помъкнах към леглото.
2.
Нещо ме изтръгна от съня.
Подскочих и седнах в леглото напълно объркан, без да осъзнавам къде съм и кой съм — не бях замаян или сънлив, изпълваше ме онова страшно, студено прояснение, което избухва изведнъж и превръща целия свят в пустота.
Седях сред тишина, пустота и непрогледен мрак, а студеното прояснение се стрелваше насам-натам като атакуваща змия и изпитваше ужас, защото не срещаше нищо.
После долетя шумът — висок, пронизващ, настоятелен, безумен шум, в който нямаше и капчица смисъл, защото не бе предназначен нито за мене, нито за когото и да било, а съществуваше единствено заради себе си.
Отново настана тишина и сега различавах наоколо сенки и очертания — сумрачен правоъгълник, който се оказа прозорец, светлият процеп на вратата към кухнята, където бях забравил да изгася лампата, някакво присвито дебнещо чудовище с формата на кресло…
Звънът на телефона отново раздра предутринния мрак. Смъкнах се от леглото и подирих слепешком невидимата врата. Напипах я и в този момент звукът замлъкна.
Като се препъвах из тъмното, аз пресякох хола и вече посягах към телефона, когато той отново издрънча.
Яростно грабнах слушалката и измучах нечленоразделно. Нещо ставаше с езика ми. Не искаше да ме слуша.
— Паркър, ти ли си?
— Не, баба ми.
— Обажда се Джо… Джо Нюман.
— Джо?
Помислих малко и се сетих. Джо завеждаше нощната смяна в редакцията.
— Много съжалявам, че те събудих — каза Джо.
Отвърнах му с кисело ръмжене.
— Случи се нещо странно. Реших, че трябва да ти кажа.
— Слушай, Джо — рекох аз. — Обади се на Гевин. Той е редакторът. За това му плащат — за го будят посред нощ такива като тебе.
— Но това е в твоята област, Паркър. Знаеш ли…
— Да, знам — прекъснах го аз. — Кацнала е летяща чиния.
— Не е това. Чувал ли си за Тимбър лейн?
— Да, чувал съм — казах аз. — Крайградски път. На запад, близо до езерото.
— Точно така. Води към старото имение Белмонт. Къщата е пуста. Никой не живее там откакто собствениците се преселиха в Аризона. Само влюбени хлапета скитосват по шосето.
— Слушай, Джо…
— Чакай, сега ще ти кажа, Паркър. Тая нощ някакви хлапета минавали оттам с кола. Видели по пътя да се търкалят топки. Като топки за боулинг, подредени в колона.
— Какво? — провикнах се аз, може би малко по-силно, отколкото трябваше.
— Зърнали ги в светлината на фаровете, подплашили се и веднага подкарали обратно. После се обадили на полицията.
Овладях се и заговорих по-спокойно.
— Ченгетата откриха ли нещо?
— Само следи — каза Джо.
— От топки за боулинг?
— Да, май нещо такова.
— Дечурлигата може да са били пияни — предположих аз.
— Полицаите не са на това мнение. Разговаряли са с тях. Хлапетата просто видели ония топки да се търкалят по пътя. Не спрели да проучват въпроса. Просто подкарали към града.
Мълчах. Мъчех се да измисля някакъв коментар. И се страхувах. Умирах от страх.
— Какво мислиш, Паркър?
— Не знам — казах аз. — Може да им се е привидяло. Или си правят майтап с ченгетата.
— Да, ама имало следи.
— Може хлапетата да са ги направили. Търкулнали са някоя топка за боулинг по най-прашните места. Сигурно са искали да пишат за тях във вестника. Изкукуригали са от скука…
— Значи няма да пишеш за това?
— Слушай, Джо… аз не съм редактор. Нямам думата по въпроса. Питай Гевин. Той решава какво да пишем.
— И не ти ли се струва, че има нещо мътно? Може да е измама, а?
— Откъде да знам, по дяволите? — изръмжах аз.