Мислех за думите, които бе казал и начина, по който ги изрече. Как казваше „нашите“, за да обозначи себе си и загадъчните си съдружници; как казваше „вашите“, за да обгърне с тая дума целия свят извън своята група. И как натърти върху факта, че е действал в рамките на човешката обществена структура.
Мозъкът ми сякаш се бе разцепил на две. Едната половина крещеше от ужас, другата призоваваше да се вслушам в гласа на разума. Защото идеята беше толкова чудовищна, че ставаше просто немислима.
Сега той се хилеше насреща и изведнъж ме обзе ярост. Крещящата половина от мозъка ми заглуши гласа на разума и аз скочих от креслото, вадейки с разтреперана ръка пистолета от джоба на шлифера.
В този миг бях готов да го застрелям. Щях да го застрелям от упор, без милост и без колебание. Както бих размазал с крак главата на змия или бих замахнал с вестник над досадна муха — нищо повече.
Но не успях да натисна спусъка.
Защото Атууд се разпадна.
Не знам как да го опиша. За това няма думи. То бе нещо, каквото човешко око виждаше за пръв път. В нито един човешки език не съществуват думи за онова, което стори Атууд.
Той не избледня. Не изгасна. Не се разтопи изведнъж. Всичко стана мигновено и с цялото му тяло.
В един миг седеше пред мен. В следващия го нямаше. Не видях как изчезна.
Раздаде се тихо тракане, сякаш някой бе изтървал лек метален предмет, и по пода изневиделица заподскачаха няколко непроницаемо черни топки за боулинг.
В онзи момент умът ми сигурно е направил цяла серия от акробатични упражнения, но аз не ги усетих. Постъпих инстинктивно, без дори да се замисля — без да усещам сложната плетеница от причини и следствия, предположения и догадки, които навярно бяха прелетели през мозъка ми, за да ме тласнат към действие.
Захвърлих пистолета, наведох се и грабнах от пода найлоновия лист. И същевременно, докато го вдигах и разпъвах, аз отстъпвах към външната стена, към дупката, откъдето вееше леден вятър.
Устремени към дупката, топките се задаваха насреща ми, но аз вече бях готов с капана — найлонът беше метнат върху отвора и ги очакваше.
Първата топка нахълта в дупката и повлече найлона. Последва я втора… сетне трета, четвърта и пета.
Здраво стегнах краищата, издърпах найлона от отвора и въгленочерните топки стреснато затракаха в тясната импровизирана торба.
Из мазето се търкаляха и други — ония, които бяха избегнали капана в последния момент и сега трескаво сновяха насам-натам в търсене на скривалище.
Вдигнах найлоновата торба и я разтръсках, за да наместя на дъното уловените топки. Усуках краищата няколко пъти и метнах вързопа през рамо. А наоколо от всички страни долиташе шепотът и шумоленето на останалите твари, търсещи най-тъмните ъгълчета.
— Добре де — ревнах им аз, — марш в дупката! Марш натам, откъдето сте дошли!
Но отговор нямаше. Вече всички се бяха изпокрили. Спотайваха се в сянката сред боклуците и ме дебнеха от там. Едва ли ме виждаха в истинския смисъл на думата. Навярно усещаха нещата по някакъв друг начин. Но така или иначе, дебнеха.
Прекрачих напред и настъпих нещо. Подскочих от внезапно налетял страх.
Но това се оказа пистолетът, който бях захвърлил, когато грабнах найлона.
Стоях, гледах го и усещах как вътре в мен всичко се тресе и трепери, как тръпките опитват да излязат навън, но не могат, защото тялото ми е прекалено напрегнато. Зъбите ми се мъчеха да затракат, ала и това не можеше да стане — бях стегнал челюсти отчаяно, фанатично, до болка.
Усещах отвсякъде дебнещи погледи, откъм дупката лъхаше студ, а топките в торбата на гърба ми потракваха развълнувано, едва ли не гневно. Наоколо царуваше пустота — ужасната пустота на мазе, където преди малко бе имало двама души, а сега оставаше само един. Но още по-страшна бе убийствената пустота на безумната вселена, на нашия обезсмислен свят и на човешката цивилизация, която започваше да се разпада, макар че още не го усещаше.
И над всичко това витаеше миризмата — лекият дъх, който бях доловил тази сутрин — мирисът на тия незнайни същества, дошли неизвестно откъде със своята загадъчна цел. Знаех със сигурност само едно — че те нямат нищо общо с добрата стара Земя, че човешкият род се сблъсква с тях за пръв път.
Съзнанието ми отказваше да приеме онова, което бях узнал — че съм се натъкнал на чужди същества, на пришълци, нямащи нищо общо с планетата, върху която опирах нозе. Ала друго обяснение нямаше.
Смъкнах чувала от рамото си, приклекнах да взема пистолета и докато посягах към него, видях, че на пода близо до оръжието лежи още нещо.
Пръстите ми изтърваха пистолета, стрелнаха се напред и вдигнаха находката. Още щом я докоснах, разбрах, че е кукла. И даже без да я разглеждам, знаех, що за кукла ще бъде, защото си спомнях тихия метален тропот в мига, когато изчезна Атууд.