Имах право. Куклата беше Атууд. В нея се концентрираше самата му същност — до най-дребната подробност, до последната бръчица. Сякаш някой бе смалил истинския Атууд до една стотна от обема му, внимавайки при това да не го променя, да не отнеме нито един атом от създанието, наречено Атууд.
Пъхнах куклата в джоба на шлифера и вдигнах пистолета. После се изправих, метнах торбата през рамо и се запътих към стълбището.
Исках да тичам. За да се въздържа от бягството, трябваше да напрегна и сетните си капчици воля. Но все пак се заставих да крача спокойно. Сякаш изобщо не се вълнувах, сякаш не се боях и нямаше на тоя Божи свят, а и в цялата вселена нещо, което да изплаши човека и да го тласне към бягство.
Трябваше да им докажа!
Съвършено неволно, тласкан от моментно хрумване, едва ли не от вроден инстинкт, аз разбирах, че трябва да им докажа, че в този миг трябва да действам от името на цялото човечество, за да им разкрия с колко смелост, решителност и непобедимо упорство е надарен човешкият род.
Не знам откъде намерих сили, но се справих. Без да бързам прекосих тухления под и бавно се изкачих по стъпалата, усещайки как тяхното внимание се впива в гърба ми като безброй кинжални удари. Когато стигнах горе, не затръшнах вратата, а я затворих съвсем внимателно.
Щом се освободих от бдителните им погледи и от необходимостта да действам, аз се запрепъвах по коридора. Несръчно отворих предната врата и свежият нощен полъх откъм езерото прочисти ноздрите и мозъка ми от вонята на прашното мазе.
Намерих едно дърво и се подпрях на него изнемощял и задъхан, сякаш бях тичал цял час. Призляваше ми, чувствах се отвратен от дън душа. Потреперих, закашлях се и повърнах, но вкусът на жлъчка в гърлото и устата ми беше едва ли не благословен — защото в него имаше нещо първично и чисто човешко.
Постоях така, притиснал чело в грапавата кора на дънера и този допир ме утешаваше, доказваше ми, че пак съм сред добре познатия свят. Чувах как вълните се плискат по брега на езерото, как листата продължават своя последен танц — вече мъртви, но все още свързани с клоните на родното дърво. Нейде в далечината глухо лаеше куче.
Най-сетне се отлепих от дървото и избърсах устата си с ръкав. Беше време за действие. Сега имах с какво да подкрепя твърденията си — цяла торба от ония твари щеше да ми послужи за доказателство. Все едно как, но светът трябваше да ме изслуша.
Метнах торбата на рамо и отново усетих едва доловимия неземен мирис.
Краката ми се подгъваха, стомахът ми гореше и студът ме пронизваше до кости. Знам какво ми трябва сега, казах си аз, две чашки на екс и всичко ще е наред.
Мрачният силует на колата се мержелееше сред алеята и аз повлякох нозе натам. Отзад къщата се извисяваше зловещо в нощта и лунните лъчи все тъй искряха като късчета сребро по самотния прозорец под стряхата.
Мина ми нелепа мисъл: бях оставил прозореца отворен, а сигурно трябваше да се върна и да го затворя, защото вятърът щеше да навее листа в стаите с мебели в бели савани, дъждовни струи щяха да мокрят килимите и щом завалеше сняг, вътре щяха да се натрупат малки бели преспи.
Дрезгаво се разсмях на тая идиотска мисъл в момент, когато трябваше час по-скоро да изчезвам, да бягам далече от изоставената къща на Тимбър лейн.
Добрах се до колата и отворих лявата врата. На съседната седалка нещо се размърда и каза:
— Радвам се да ви видя отново. Имах опасения, че няма лесно да излезете оттам.
Замръзнах от изумление и ужас.
Съществото, което седеше срещу мен и разговаряше, беше щастливият рошав пес, когото само преди няколко часа бях срещнал за втори път на тротоара край жилищния блок!
18.
— Виждам — заяви Песа, — че носите един от тях. Дръжте го здраво. Уверявам ви, много са коварни.
И ми го казваше в момент, когато нямах сили да удържа каквото и да било освен последните си остатъци от разсъдък.
Мисля, че не направих нищо. Просто стоях. А и не виждам какво бих могъл да сторя. Когато върху главата ти се стоварват удар подир удар, рано или късно изпадаш в летаргия.
— Е — укоризнено каза Песа — мисля, че е крайно време да запитате кой съм, мътните да ме вземат.
— Добре де — изпъхтях аз. — Кой си, мътните да те вземат?
— Радвам се, че ме питате — доволно отвърна той. — Ще ви призная съвсем откровено, аз съм конкурент… мисля, че конкурент беше точната дума… на съществото, което носите в торбата.
— Голяма утеха, няма що — рекох аз. — Мистър, не знам кой сте, но ви съветвам да го обясните незабавно.