— О, не — възрази Песа, — това не е лъжица за тяхната уста. Но ще я продадат на ония, които могат да го направят. И то на невероятна цена. В космоса са построени множество дворци на удоволствията и изкуствени планети от земен тип, където най-различни същества пристигат на излет или почивка. Но нищо не може да се сравни с естествената глинеста планета. Уверявам ви, срещу нея могат да получат каквото си поискат.
— И какво ще поискат?
— Миризма. Аромат. Благовоние. Не знам как е точната дума.
— Парфюм?
— Точно така, парфюм. Миризма за удоволствие. За тях миризмата е нещо прекрасно. В естествения им вид това е тяхното най-ценно, а може би и единствено съкровище. Защото те всъщност не са като вас и мене…
— Видях ги — прекъснах го аз. — Предполагам, че това, което стискаш в торбата, е естественият им вид.
— Е, в такъв случай навярно ще разберете. Те са като парчета пустота. — Песа свирепо разтръска торбата и топките заподскачаха из нея. — Да, парчета пустота. Лежат, напоени в своя парфюм и смятат това за върха на щастието, ако подобни твари изобщо знаят що е щастие.
Замислих се и цялата история ми се стори непоносимо оскърбителна. За момент се запитах дали Песа не ме взима на подбив, но разбирах, че говори сериозно. Ако се шегуваше, трябваше и самият той да е част от майтапа. Защото в известен смисъл беше също тъй нелеп и странен, както и тварите в торбата.
— Мъчно ми е за вас — добави Песа без особено съчувствие, — обаче сами сте си виновни. Всички тия глупави правила…
— Вече спомена за това — казах аз. — Какви правила имаш предвид?
— Ами ония, дето определят как можеш да притежаваш разни работи.
— По-точно законите за собствеността.
— Да, навярно така ги наричате.
— Но ти каза, че топките щели да продадат Земята…
— Това е различно — прекъсна ме Песа. — Трябваше да употребя тая дума, защото във вашия език няма нищо по-подходящо. Но от сърце ви уверявам, че процедурата е съвършено различна.
Много ясно, че е така, казах си аз. Едва ли е възможно две различни цивилизации да вършат нещата по един и същ начин. Целите им ще са различни, а значи и методите ще се различават, защото самото обществено развитие няма да следва успоредни пътища. Както е и с езика — не само думите, но и основните представи за езика не могат да бъдат успоредни.
— Този апарат, който управлявате — каза Песа, — ме заинтригува от самото начало, но още не съм го опознал добре. Както навярно предполагате, бях твърде зает със събиране на важна информация по редица други въпроси. — Той въздъхна. — Нямате представа — естествено, откъде ли можете да я имате? — колко неща трябва да усвоиш, когато те запокитят изведнъж сред една непозната цивилизация.
Споделих с него оскъдните си познания за двигателите с вътрешно горене и за механичните предавки, които прехвърлят към колелата мощността на двигателя. Не се справих много успешно, но все пак той схвана основния принцип. От поведението му се досетих, че никога не е виждал подобна машина. Но за жалост имах чувството, че го впечатли не толкова нашият инженерен гений, колкото глупостта на цялата конструкция.
— От дън душа ви благодаря за мъдрото обяснение — прочувствено заяви той накрая. — Не биваше да хабя ценното ви време, но съм надарен с неизмерно любопитство. А времето можехме да употребим далеч по-ползотворно, ако бяхме обсъдили как да се отървем от тия твари.
И за по-нагледно Песа разтръска пред мен найлоновата торба.
— Знам какво ще ги правим — отвърнах аз. — Ще ги отнесем на моя приятел Карлтън Стърлинг. Той е биолог.
— Биолог ли? — запита Песа.
— Човек, който изучава живите същества — обясних аз. — Той може да ги раздели на части и да ни обясни какво представляват.
— А дали ще е болезнено? — заинтересува се Песа.
— Да, в някои моменти навярно ще е болезнено.
— Добре тогава — съгласи се той. — Този биолог… мисля, че съм чувал за подобна професия и в други цивилизации.
Но от самия му тон личеше, че има предвид нещо съвсем различно. В края на краищата, казах си аз, животът може да се изучава по хиляди начини.
Известно време пътувахме мълчаливо. Вече наближавахме града и движението по магистралата ставаше оживено. Песа седеше като вкаменен, явно върволицата от наближаващи фарове го изнервяше. Опитах да си представя, че ги виждам за пръв път и осъзнах колко ужасни могат да изглеждат за съществото до мен.
— Да послушаме радио — предложих аз.
Посегнах и завъртях копчето.
— Средство за информация ли е това? — запита Песа.
Кимнах.
— Тъкмо е време за последните новини.