— Не разбирам — каза Джой. Бе успяла да овладее гласа си, но под привидното спокойствие се криеха напрежение и ужас. — Първо колата… — Тя посегна, вкопчи се в ръката ми и повтори: — Първо колата…
— Спокойно, малката — рекох аз. — Не се стягай. Това вече мина. Повече ме тревожи какво ще правим отсега нататък.
— Ти не смееше да отидеш при колата — продължаваше тя. — Тогава мислех, че си страхливец. Ти… ти се тревожеше от самия страх. А той ти спаси живота.
В този момент Песа се обади от задната седалка:
— Може би ще ви бъде интересно да узнаете, че след нас идва кола.
21.
Хвърлих поглед към огледалото и Песа се оказа прав. Следваше ни кола. С един-единствен фар.
— Може пък да е случайност — промърморих аз.
Намалих скоростта и завих наляво. Колата зад нас също зави. Направих ляв завой, после десен, но преследвачите не ни изпускаха.
— Ами ако е полицията? — подхвърли Джой.
— Само с един фар? — възразих аз. — Ако можеха да ни видят с каква скорост караме, щяха да пуснат сирената и червените лампи.
Направих още няколко завоя. Изскочих на булеварда и натиснах педала, но колата зад нас не изоставаше.
— Какво ще правим сега? — запитах аз. — Мислех да се върнем в университета при Стърлинг. Трябва да поговорим с него. Но сега няма начин.
— Как сме с горивото? — запита Джой.
— Малко над половината.
— Хижата — каза тя.
— Хижата на Стърлинг ли имаш предвид?
Тя кимна.
— Ако успеем да вземем неговата моторница и потеглим по езерото…
— Те ще се превърнат в чудовището от Лох Нес.
— Може и да не са чували за чудовището от Лох Нес.
— Тогава ще се превърнат във водно чудовище от някоя друга планета.
— Не можем да останем в града, Паркър. Скоро ще се намеси и полицията.
— Това може да се окаже най-добрия ни шанс — казах аз.
Но знаех, че не е така. Ако ни прибереше полицията, щяхме да загубим сума ти време. А даже и да им приказвахме до Второ пришествие, пак нямаше да повярват на нито една дума за черните топки. Колкото до говорещото куче… потръпнах като си помислих какво би станало, ако узнаеха за него. Сигурно щяха да сметнат, че съм вентрилок и ги будалкам. Тогава вече наистина щяха да се ядосат.
Отминах пет-шест пресечки и излязох на магистралата, която водеше на север от града. Все някъде трябваше да отидем — защо пък не в хижата на Стърлинг?
Движението беше съвсем оскъдно, само от време на време се мяркаше по някой камион, тъй че сега можех наистина да подкарам както трябва. Стрелката се лепна за сто и четиридесет километра в час. Имах възможност да дам още малко газ, но не смеех. Напред ни чакаха остри завои, а не помнех къде точно се намират.
— Още ли ни следват? — запитах аз.
— Следват ни — отвърна Песа, — но изостанаха. Вече не са толкова близо.
Разбрах, че няма надежда да се откъснем. Донякъде можехме да увеличим дистанцията, но те щяха да останат по дирите ни. Щяха да ни следват с две-три минути закъснение… освен ако успеехме да ги заблудим на отклонението към хижата. Обаче едва ли щеше да стане.
Значи трябваше да се отървем от тях по някакъв друг начин.
Теренът наоколо се променяше. Бяхме напуснали нивите из равнината и наближавахме верига от заоблени песъчливи хълмове, обрасли с иглолистни горички, сред които тук-там проблясваха малки езера. И ако не ме лъжеше паметта, точно зад тия хълмове пътят започваше да лъкатуши — няколко километра опасни завои между възвишения, блата и рекички.
— С колко сме се откъснали? — запитах аз.
— Около километър и половина — каза Джой.
— Слушай.
— Слушам.
— Щом стигнем до завоите, спирам колата. Излизам. Ти сядаш зад волана. Отдалечаваш се малко, после спираш и чакаш. Когато ме чуеш да стрелям, идваш обратно.
— Ти си луд — избухна тя. — Не можеш да се бориш с ония чудовища. Та ти нямаш представа какво ще направят.
— Значи сме наравно — казах аз. — И те нямат представа какво ще направя.
— Но ти си сам…
— Не съм сам — възразих аз. — С мен ще е вярната Бетси. Тя може да повали лос. Даже разлютен гризли може да спре.
Навлязохме в първия завой. Не бях успял да намаля скоростта и едва овладях волана, а гумите нададоха възмутен вой.
Отсреща веднага налетя втори завой, после трети. Настъпих спирачките, колата поднесе и спря наполовина извън пътя. Грабнах пушката, отворих вратата и изскочих навън.
— Твой ред е — подвикнах на Джой.
Тя не се опита да спори или да възразява. Не каза нито дума. Вече бе възразила, аз бях отхвърлил протеста и повече нямаше за какво да говорим. Мъжко момиче.
Джой се прехвърли зад волана. Отскочих настрани и колата потегли с рев. После червените светлинки изчезнаха зад завоя и аз останах сам.