Тишината бе ужасяваща. Не се чуваше нищо освен призрачните въздишки на боровете и тихия шепот на последните сухи листа по клоните на една самотна трепетлика. Сред нощното небе се мержелееха черните назъбени силуети на хълмовете. В ноздрите ми нахлу аромат на есенна гора.
Пушката ми се стори лепкава и аз плъзнах длан по приклада. Беше облепен с някаква мазна слуз. И от нея долиташе мирис — мирисът на лосион за бръснене, който бях усетил тази сутрин.
Тази сутрин, помислих аз — Боже мили, нима е било едва тази сутрин! Опитах да проследя обратно веригата от събития и имах чувството, че са започнали преди милион години. Нямаше начин да е било тази сутрин.
Отдалечих се от пътя и застанах на склона. Пак прокарах длан по приклада, опитвайки да изчистя мазната слуз. Но тя не се поддаваше. Дланта ми само се хлъзгаше по нея.
След няколко секунди колата щеше да изскочи иззад завоя, навярно с огромна скорост. Тогава трябваше да стрелям бързо, почти инстинктивно, защото в мрака не можех да се прицеля.
Ами ако се окажеше най-обикновена кола, нормална човешка кола с нормални, порядъчни хора в нея? Ами ако изобщо не ни преследваха, а просто по някакво странно стечение на обстоятелствата пътят им бе съвпаднал с нашето бягство?
При тази мисъл потта изби под мишниците ми и плъзна на струйки надолу по ребрата.
Невъзможно, казах си аз. Бях направил толкова много завои и обиколки — съвършено безцелни обиколки. А еднооката кола бе повторила всичките ми маневри.
Пътят завиваше по върха на първото хълмче и слизаше надолу по склона. Когато колата изскочеше иззад завоя, щеше да се очертае за миг на фона на небето и в този миг трябваше да стрелям.
Опитах да надигна пушката и открих, че ръцете ми треперят, а това бе най-лошото, което можеше да се случи. Отпуснах пушката и направих отчаяно усилие да се успокоя, да прогоня тръпките, но не успях.
Отново опитах да надигна пушката. Точно тогава колата изскочи иззад завоя и за част от секундата зърнах нещо, което прогони тръпките — нещо, от което мигом станах твърд и непоклатим като скала.
Стрелях, презаредих, пак стрелях и пак презаредих, но третия път пръстът ми остана на спусъка, защото стрелбата вече беше излишна. Колата изхвръкна от пътя и се запремята с трясък и глухи удари сред храстите и дърветата по склона. Докато се търкаляше, лъчът на оцелелия по чудо фар шареше из небето като противовъздушен прожектор.
После лъчът изгасна и отново настана тишина. Трясъците в подножието на хълма бяха заглъхнали.
Отпуснах пушката, върнах затвора на място и сложих предпазителя.
Най-сетне успях дълбоко да си поема дъх.
Онова там не беше човешка кола и вътре нямаше хора.
В онази част от секундата, когато автомобилът излетя иззад завоя и успях да зърна очертанията му, бях видял, че самотният фар не е нито отляво, нито отдясно, а точно насред предното стъкло.
22.
Едва когато спрях пред хижата забелязах, че в дворчето има кола.
— Това пък какво е? — неопределено промърморих аз.
— Дали Карлтън не е услужил с хижата на някой приятел? — запита Джой.
— Не се сещам кой може да бъде — отвърнах аз.
Излязох и минах пред колата. Вятърът люшкаше ниските борчета и те протестираха шепнешком. Вълните плискаха по брега и от време на време чувах как моторницата на Стърлинг се блъска с глухо кънтене в коловете на малкия пристан.
Джой и Песа излязоха от колата и застанаха до мен. Не бях изключил двигателя и фаровете обливаха хижата с жълтеникава светлина.
Вратата се отвори и отвътре излезе непознат мъж. Явно се бе облякъл набързо, защото още закопчаваше колана си. Постоя, огледа ни, после бавно слезе по стъпалата на верандата. Беше с горнище от пижама и чехли на бос крак.
Изчакахме го. Той неуверено прекоси дворчето, примигвайки от ярката светлина. Вероятно беше на средна възраст, но изглеждаше по-стар. По брадата му бе избила четина, а чорлавата коса стърчеше на всички страни.
— Търсите ли някого? — запита човекът.
На два-три метра от нас той спря и присви очи — явно не ни различаваше добре на фона на фаровете.
— Дойдохме да пренощуваме — казах аз. — Не знаехме, че има хора.
— Ваша ли е хижата, мистър?
— Не, на един приятел.
Човекът преглътна на сухо. Видях как гърлото му подскочи.
— В нарушение сме — призна той. — Влязохме, защото ни се видя спокойно. Нямаше никого.
— Значи направо влязохте без да питате?
— Вижте какво, мистър — каза човекът. — Не искам да ви създавам неприятности. Наоколо има и други хижи, можехме да влезем в някоя от тях, но тъй се случи, че избрахме тази. Нямахме къде да преспим, а пък жената е малко болнава напоследък. Сигурно от тревогите. Не помня друг път да е боледувала.