Но все още нямах отговор на един въпрос — въпросът, който се таеше под повърхността на събитията и упорито подаваше глава при всяка нова мисъл: откъде са дошли парите?
Защото за цялата работа трябваха пари, може би повече пари, отколкото съществуваха на този свят.
И веднага следваше не по-малко упоритият въпрос: кога и как точно е било платено?
Отговорът изглеждаше категоричен: нямаше начин да е било платено. Иначе банките щяха да се препълнят с пари и хората щяха да усетят, че нещо не е наред.
Мислейки за това, аз изведнъж си спомних какво бе казал Доу Крейн вчера следобед. Че банките пращят по шевовете от пари в брой. Че от седмица насам хората пристигат с претъпкани джобове и откриват сметки.
Значи можеше да се окаже, че все пак по-голямата част от сумата е платена. Наведнъж — тъй хитро организирано, че изплащанията да станат за по-малко от седмица, без продажбите, договорите и споразуменията да изпъкнат на общия финансов фон… и никой да не усети, че става нещо нередно.
А щом се е стигнало дотам, казах си аз, човечеството е в почти безнадеждно положение.
Но след всички предположения и догадки още нямах отговор на главния въпрос: откъде са дошли парите?
Не вярвах черните топки да са донесли нещо за продан от своята планета. Ако за натрупване на начален капитал бяха започнали масова разпродажба на каквото и да било, новината щеше да се разчуе. Освен ако беше нещо с фантастична, невъобразима стойност — нещо толкова ценно, та да привлече алчните скъперници, които тайно купуват съкровища, вкопчват се в тях и не смеят да споделят с когото и да било, защото знаят, че от това стойността им ще намалее. Нямаше друг начин да се разпространяват на Земята другопланетни стоки, без обществото да забележи.
— Сега ще се свържем с лабораторията на биолога, нали? — запита Песа.
— Точно така — потвърдих аз. — Той сигурно се чуди къде сме изчезнали.
— Трябва да го предупредим да бъде крайно предпазлив — каза Песа. — Не помня дали стана дума за това. Ония твари в торбата, която му връчихме, са невероятно коварни.
— Не бой се — успокоих го аз. — Стърлинг ще внимава. Сигурно вече знае за тях повече от всички нас.
— И тъй, обаждаме се — каза Джой, — после отиваме да поспим. А утре слънцето изгрява… и какво ще правим?
— Да пукна ако знам — признах аз. — Длъжни сме да разкрием на хората какво става. Трябва да измислим как да им съобщим тъй, че да разберат и да повярват.
Излязохме на магистралата и наблизо просветнаха лампите на денонощната бензиностанция.
Завих нататък и спрях пред колонките.
Дежурният излезе.
— Напълнете догоре — казах аз. — Имате ли телефон?
Той посочи с палец.
— Вътре зад ъгъла, до автомата за цигари.
Влязох, набрах номера и пуснах няколко монети. Чух как отсреща забръмча сигналът.
Не отговори Стърлинг, а някой друг с грубоват, официален глас.
— Кой се обажда? — запитах аз. — Търся Карлтън Стърлинг.
Вместо отговор гласът отсече:
— Ами вие кой сте?
Кипнах. Човешкото нахалство винаги ме кара да кипвам, но този път удържах гнева и се представих.
— Откъде се обаждате?
— Вижте какво…
— Мистър Грейвс — натърти гласът, — говорите с представител на полицията. Искаме да се срещнем с вас.
— Полицията! Какво става там?
— Карлтън Стърлинг е мъртъв. Портиерът открил трупа преди около час.
23.
Спрях колата пред сградата на биологичния факултет, излязох и заръчах на Песа:
— Не мърдай оттук. Портиерът май не те хареса, а и хич не ми се ще да обяснявам на полицаите горе откъде съм намерил говорещо куче.
Дълбока въздишка разлюля мустаците на Песа.
— Навярно появата ми донякъде ще ги изненада — съгласи се той. — Макар че покойният биолог ме прие твърде спокойно. Доста по-спокойно от вас, ако позволите да изтъкна.
— Не мога да се меря с него — казах аз. — Той имаше истински научен мироглед.
И в следващата секунда изненадано се запитах как можех да се шегувам — Стърлинг ми беше приятел и не бе изключено да съм допринесъл за неговата смърт, макар че още нямах представа как е загинал.