Спомних си как дремеше миналата сутрин в редакционното кресло, без да подозира, че му остава да живее по-малко от ден; как се събуди добродушно, без изненада и незабавно подхвана един от своите типични смахнати разговори.
— Чакай ни в колата — казах аз на Песа. — Няма да се бавим.
Двамата с Джой изтичахме по стъпалата и вече се канех да почукам, когато открих, че вратата е отключена. Изкачихме се горе. Вратата на лабораторията зееше широко разтворена.
На скамейката край стената чакаха двама мъже. Разговаряха, но когато ни чуха да идваме по коридора, прекратиха разговора — изведнъж настана тишина — и зачакаха мълчаливо.
Единият беше Джо Нюман, младият колега, който ми се бе обадил за топките на Тимбър лейн.
— Здрасти, Паркър — рече той, ставайки от скамейката. — Здрасти, Джой.
— Ти си здрасти — отвърна Джой.
— Да ви представя Бил Лигет — каза Джо Нюман. — От отдела за убийства.
— Убийства ли? — трепнах аз.
— Именно — потвърди Джо. — Предполагат, че някой е очистил Стърлинг.
Завъртях се към полицая. Той кимна.
— Смъртта е причинена от задушаване. Сякаш е бил удушен. Но няма никакви белези.
— Искате да кажете…
— Слушайте, Грейвс, когато душат човек, по гърлото му остават белези. Ожулвания, синини. За подобно убийство е нужна голяма сила. Обикновено натискът причинява значителни телесни повреди.
— А белези няма, така ли?
— Никакви — каза Лигет.
— Тогава може просто да се е задавил със сандвич… с глътка вода. Или от мускулни спазми.
— Докторът казва, че няма подобно нещо.
Тръснах глава.
— Пълна безсмислица.
— Може нещо да се изясни след аутопсията — каза Лигет.
— Не мога да повярвам — промърморих аз. — Тази вечер разговарях с него.
— Доколкото знаем — уточни Лигет — вие последен сте го видял жив. Жив беше, нали?
— Съвършено жив.
— По кое време?Около десет и половина. Може би наближаваше единайсет.
— Портиерът разправя, че ви е пуснал да влезете. С някакво куче. Спомня си добре, защото ви казал, че тук е забранено за за кучета. А вие сте отговорил, че кучето било лабораторен екземпляр. Наистина ли, Грейвс?
— Не, по дяволите — отговорих аз. — Пошегувах се.
— Защо влязохте с кучето? Нали портиерът ви е забранил.
— Исках да го покажа на Стърлинг. Вече бяхме говорили за това куче. В някои отношения то е изумително. От няколко дни обикаля около моя дом и се държи дружелюбно.
— Стърлинг обичаше ли кучета?
— Не знам. Мисля, че не проявяваше особена привързаност.
— Къде е кучето сега?
— Долу в колата.
— Вашата кола ли е избухнала тая нощ?
— Не знам — казах аз. — Чух го по радиото. Мислели, че съм бил вътре.
— Но не бяхте вие.
— Ако бях, щеше да ми личи, нали така? Открихте ли кой е загиналият?
Лигет кимна.
— Някакъв млад безделник, вече прибиран на два пъти за кражби на коли. Просто обичал да се вози. Карал по няколко километра и зарязвал колите.
— Горкото момче — казах аз.
— Да, горкото момче. Чия кола карате сега?
— Моята — обади се Джой.
— През цялата вечер ли бяхте заедно, лейди?
— Излязохме на вечеря и от тогава не сме се разделяли — каза Джой.
Браво, момиче, помислих аз. Не казвай нищо на ченгето. Инак съвсем ще загазим.
— В колата ли бяхте, когато той е довел кучето?
Джой кимна.
— Тази вечер из вашия квартал май е имало някаква суматоха — каза Лигет. — Да знаете нещо по въпроса?
— Нищо не знам.
— Не му обръщайте внимание — подхвърли Джо. — Той вечно задава въпроси. И се прави на подозрителен. Няма как, нали от това си изкарва хляба.
— Чудя се и се мая — заяви Лигет — как може двамата да се забъркате в толкова много неща и да излезете чисти като ангелчета.
— Такъв ни е занаятът — поясни Джой.
— Защо сте ходили на езерото? — запита Лигет.
— Да се поразведрим малко — казах аз.
— Кучето с вас ли беше?
— Естествено. Взехме го с нас. То е много приятен спътник.
Найлоновият чувал бе изчезнал от куката, където го закачи Стърлинг, и не се виждаше никъде из лабораторията. Но не смеех да се оглеждам прекалено усърдно — Лигет можеше да заподозре нещо.
— Налага се да дойдете в участъка — каза Лигет. — И двамата. Трябва да изясним някои подробности.
— Стария е в течение — успокои ме Джо. — Съобщих му още одеве, когато разбрах, че си се обадил по телефона.
— Благодаря, Джо — казах аз. — Мисля, че и сами ще се оправим.
Но далеч не бях толкова сигурен, колкото изглеждах. Ако слезехме долу и Песа се раздрънкаше в присъствието на Лигет, щяхме да загазим и с двата крака. А освен това в колата лежеше заредена пушка с нагар в цевта от моята стрелба по преследвачите. Не би било лесно да обясня по какво съм стрелял и защо изобщо съм носил пушка. Като капак на всичко в единия джоб на шлифера ми имаше зареден пистолет, а другият беше натъпкан със смес от патрони за двете оръжия. Никой достопочтен и миролюбив гражданин не се разхожда току-така със заредена пушка в колата и зареден пистолет в джоба.