— Едно питие би ми се отразило добре — каза Джой.
На мене също, но предпочетох да премълча.
Секундите се влачеха непоносимо бавно, а ние седяхме унило и нямахме какво да си кажем.
Взирах се в пода и мислех за Карлтън Стърлинг — какъв симпатяга беше и колко ще ми липсват редовните посещения в лабораторията, когато седях и го слушах, а той приказваше неуморно, без да прекъсва работата.
Навярно Джой мислеше за същото, защото по някое време запита:
— Мислиш ли, че някой го е убил?
— Не някой, а нещо — поправих я аз.
Защото твърдо вярвах, че са го убили черните твари, които му бях занесъл в найлоновата торба. Бях влязъл в лабораторията, за да доставя със собствените си ръце смъртта на един от най-добрите ми приятели.
— Не се упреквай — каза Джой. — Не бива. Откъде можеше да знаеш?
Така си беше, но утешенията не ми помагаха.
Вратата се отвори и в стаята влезе Стария.
— Идвайте — каза той. — Всичко е уредено. Никой не иска да ви разпитва.
Станахме и тръгнахме към вратата.
Погледнах Стария с леко учудване. Той се изкиска отривисто.
— Не съм пускал в ход тежката артилерия. Нито за миг. Изобщо не се наложи да ходатайствам.
— А защо ни пускат?
— Аутопсията — поясни той. — Заключението гласи „сърдечен удар“.
— Стърлинг никога не се е оплаквал от сърце — възразих аз.
— Е, това беше единствената възможност. Нали все трябваше да впишат някаква причина за смъртта.
— Дайте да се махаме — каза Джой. — Това място ми действа на нервите.
— Ела в редакцията да пресушим някое шише — предложи ми Стария. — Искам да те поразпитам за туй-онуй. Ти ще дойдеш ли, Джой, или бързаш да се прибереш у дома?
Джой потръпна.
— Май предпочитам да дойда.
Разбирах я. Не искаше да се прибере в онази къща и да слуша как из двора лазят чудовища… да ги чува дори ако всъщност навън няма нищо.
— Вземи Джой в твоята кола — казах на Стария. — Аз ще докарам нейната.
Излязохме навън мълчаливо. Бях очаквал Стария да ме разпитва за експлозията и куп други неща, но той си траеше.
Не каза нищо и докато се изкачвахме с асансьора към кабинета му. Когато влязохме, отиде в ъгъла и отвори барчето.
— Ти си както винаги на уиски, Паркър — припомни си той. — А за теб, Джой?
— Същото — каза тя.
Той наля и ни подаде чашите. Но не отиде да седне зад бюрото. Вместо това се настани на един от свободните столове до нас. Навярно опитваше да ни покаже, че сега не е шеф, а просто човек от редакцията. Понякога ставаше просто нелеп в опитите си да изтъкне колко е скромен, а друг път, разбира се, не проявяваше и капчица скромност.
Искаше да ме разпита за нещо, но не знаеше как да започне. А и аз не му помагах да се престраши. Седях, отпивах от чашата и го оставях да се пече в собствен сос. Чудех се какво знае и дали има поне смътна представа за последните събития.
Изведнъж разбрах, че в изводите от аутопсията може и да не е ставало дума за сърдечен удар, че Стария навярно все пак е извадил тежката артилерия и се е сражавал за нас, защото е предполагал, че знам нещо и заради това нещо си струва да ми спаси кожата.
— Тежък ден — каза той.
Съгласих се.
Той добави нещо за полицейската глупост и аз изсумтях утвърдително.
Най-сетне Стария се престраши.
— Паркър, ти си докопал нещо голямо.
— Може би — казах аз. — Още не съм наясно.
— Толкова голямо, че някой опитва да те очисти.
— Имаше такъв опит — потвърдих аз.
— С мен можеш да говориш откровено — заяви той. — Ако трябва да се пази тайна, знаеш, че съм ням като гроб.
— Нищо не мога да ти кажа — рекох аз. — Ще ме сметнеш за луд. Няма да повярваш на нито една дума. Преди да споделя с когото и да било, трябва да събера доказателства.
Той усърдно направи смаяна физиономия.
— Значи чак толкова голямо било.
— Толкова — кимнах аз.
Исках да му разкажа. Жадувах да поговоря откровено с някого. Исках да споделя товара на тревогите и страха, но само с човек, който е готов да повярва и поне да опита да помогне с нещо.
— Шефе — запитах аз, — можеш ли да отхвърлиш всяко съмнение? Гарантираш ли, че си готов да приемеш за чиста монета всичко, което ти кажа?
— Опитай — отвърна той.
— По дяволите, това не е отговор.
— Добре тогава, готов съм.
— Ами ако ти кажа, че пришълци от някаква далечна звезда в момента изкупуват Земята?
Той явно реши, че го будалкам и отвърна студено:
— Бих те сметнал за луд.
Изправих се и сложих чашата на бюрото.
— Друго не съм и очаквал.
Джой също стана.
— Ела, Паркър — рече тя. — Излишно е да стоим тук.
— Чакай, Паркър! — изрева Стария. — Нали не е това? Ти се шегуваше.