— Да бе, ще се спукам от смях — рекох аз.
Излязохме и тръгнахме по коридора. Очаквах, че шефът ще изскочи да ни повика, но той не го стори. Не изчакахме асансьора и докато завивахме към стълбата, зърнах за миг Стария — още си седеше на стола и зяпаше подир нас, сякаш се чудеше дали да се ядоса и незабавно да ни изхвърли от работа, или да приеме, че в крайна сметка моите приказки може да крият нещо по-съществено. Изглеждаше дребен и далечен, като че го гледах през обърнат бинокъл.
Слязохме три етажа по-долу и се озовахме във фоайето. Не знам защо не взехме асансьора. Изглежда, не ни бе дошло на ум. Може би просто искахме да се махнем час по-скоро от редакцията.
Навън валеше. Засега слабо, но скоро щеше да се посипе студен и унил дъжд.
Запътихме се към колата и спряхме до нея, без да влизаме. Бяхме объркани и не знаехме какво да предприемем.
Мислех за онова, което бях открил в гардероба си (макар да нямах представа какво точно е било) и за бомбата в колата на паркинга. Джой сигурно мислеше за зверовете, които може би още дебнеха около нейната къща… а дори и да ги нямаше, пак щяха да се прокрадват във въображението й.
Тя пристъпи по-близо и се сгуши до мен, а аз мълчаливо я прегърнах през раменете в дъждовния мрак. Притисках я към себе си и мислех, че сме като две загубени и изплашени деца, които се прегръщат под дъжда. И се страхуват от тъмнината. За пръв път в живота си изпитвах страх от тъмнината.
— Виж, Паркър — каза Джой.
Тя протегна ръка, разтвори юмрук и видях, че върху дланта й лежи нещо дребно.
Приведох се и в неясните лъчи, долитащи от една далечна улична лампа, различих очертанията на ключ.
— Стърчеше от ключалката в лабораторията на Стърлинг — обясни тя. — Измъкнах го незабелязано. Онзи тъп полицай захлопна вратата, без изобщо да се сети за ключ. Толкова го беше яд на теб, че не мислеше за нищо друго. Задето го попита дали не иска и показания от кучето.
— Отлично! — възкликнах аз.
Хванах лицето й с длани и я целунах. И досега не знам защо толкова се зарадвах на ключа от лабораторията. Навярно просто бях щастлив, че в крайна сметка сме изиграли представителите на властта, че сме им погодили номер в една зловеща и страшна игра.
— Да вървим — каза тя.
Отворих вратата и я изчаках да седне в колата, после минах от другата страна. Пъхнах ключа в таблото, превъртях го и в мига, когато двигателят се закашля и заработи, трескаво опитах да дръпна ключа обратно, но вече осъзнавах, че е твърде късно.
Ала не се случи нищо. Моторът бръмчеше спокойно. В колата нямаше бомба.
Облегнах се назад и избърсах потта от челото си.
— Какво има, Паркър?
— Нищо — казах аз.
Включих на скорост и потеглих. Спомних си колко пъти вече бях подкарвал колата без произшествия: в имението Белмонт, пред биологичния факултет (двукратно) и пред полицейския участък. Едва ли имаше опасност. Може би черните топки никога не повтаряха един и същ вариант след първия провал.
Свърнах по една пресечка и подкарах към Юнивърсити авеню.
— Не се надявай прекалено, Паркър — предупреди ме Джой. — Входната врата може да е заключена.
— Не беше, когато излизахме — казах аз.
— Портиерът може да е заключил по-късно.
Но не беше заключено.
Влязохме в сградата на факултета и тихичко се прокраднахме по стълбите.
Стигнахме до лабораторията на Стърлинг и Джой ми подаде ключа. След няколко неуспешни опита успях да налучкам ключалката и отворих.
Влязохме, бутнах вратата назад и чух как бравата изщрака.
На лабораторната маса трептеше пламъчето на малка спиртна лампа. Твърдо помнех, че не сме я оставили запалена. А на една табуретка край масата седеше странна, изкривена фигура.
— Добър вечер, приятели — изрече фигурата. Вече добре познавах този ясен, любезен глас.
На табуретката седеше Атууд.
25.
Застинахме и се вторачихме в него, а той се изхили. Сигурно искаше да се разсмее любезно, но от устата му излетя тих злокобен кикот.
— Ако ви изглеждам малко странен — каза той, — то е защото не съм в пълен състав. Част от мен се прибра у дома.
Очите ни постепенно привикваха към слабото осветление. Сега го различавахме сравнително добре и разбрахме, че е не само изкривен, но и много по-дребен от нормалния човешки ръст. Едната му ръка беше по-къса от другата, тялото му изглеждаше прекалено мършаво, а лицето някак безформено и сгърчено. Но въпреки това дрехите му стояха безупречно, сякаш бяха ушити специално за тази уродлива фигура.
— И още нещо — добавих аз. — Липсва ви моделът.
Порових из джоба на шлифера и открих кукличката, която бях вдигнал от пода в мазето на имението Белмонт.