— А вие? — запитах аз. — Нямаше ли да ме намразите, ако бях сипал киселината?
— Не особено — каза Атууд.
— Ето, това е разликата между нас и си струва да я обмислите задълбочено. Лично аз изпитвам сериозна омраза към вас и вашия род за опита да ме убиете. А още повече ви мразя за убийството на моя приятел.
— Докажете го — предизвикателно заяви Атууд.
— Какво?
— Докажете, че съм убил вашия приятел. Доколкото знам, това е общоприето сред хората. Можеш да вършиш каквото и да било, стига да не те хванат. Освен това, мистър Грейвс, гледните точки се променят. В зависимост от обстоятелствата.
— Искате да кажете, че има места, където убийството не се смята за престъпление?
— Точно така — потвърди Атууд.
Пламъчето на спиртната лампа трептеше и из стаята танцуваха безформени сенки. Всичко изглежда толкова делнично, толкова обикновено, помислих аз. Стояхме един срещу друг — рожби на две различни планети, на две различни цивилизации, а разговаряхме съвсем като хора. Може би защото съществото отсреща, независимо от истинската си същност, бе приело човешки облик, познаваше човешката реч и поведение, а донякъде и човешкия начин на мислене. Запитах се дали щеше да бъде същото, ако отсреща на табуретката седеше една от ония черни топки и вместо да се преструва на човек или нещо друго, разговаряше като Песа, без да отваря уста. И дали тази твар, приела временно облика на Атууд, щеше да разговаря тъй умело и гладко, ако не бе изучила всестранно, макар и повърхностно, човешките обичаи.
Откога и колко ли пришълци живееха на Земята? Навярно от години насам упорито усвояваха не само знанията, а даже и чувствата на човешкия род, опознаваха обществените структури, икономическите системи и финансовите операции. Разбирах, че им е трябвало много време, защото бяха започнали на съвършено непозната територия, сред лабиринт от неизвестни и изненадващи закони на правото и търговията.
Джой положи ръка върху рамото ми.
— Да си вървим. Тоя тип ми е неприятен.
— Мис Кейн — заяви Атууд, — ние сме готови да приемем вашата неприязън. Между нас казано, тя изобщо не ни вълнува.
— Миналата сутрин разговарях с хора, които бяха изпаднали в ужас, защото нямат къде да отидат — каза Джой. — А тази вечер срещнах друго семейство, изхвърлено от дома си, защото бащата останал без работа.
— Подобни неща не са били рядкост в цялата ви история — възрази Атууд. — Не ме предизвиквайте на тази тема. Чел съм вашата история. Не сме създали това положение. По вашите мерки то съществува много отдавна. А ние поне го сторихме честно. Повярвайте ми, придържахме се към всички изисквания на закона.
Имах чувството, че тримата разиграваме роли от старинна морализаторска пиеса, в която авторът е раздул хилядократно всички грехове на човечеството, за да докаже своята теза.
Усетих как пръстите на Джой се стягат около ръката ми и разбрах, че тя едва сега е осъзнала с пълна сила истинската неморалност на съществото пред нас. А може би осъзнаваше още нещо — че тази твар, този Атууд всъщност е само олицетворение на цялата огромна орда, на армията от пришълци, които възнамеряваха да ни отнемат Земята. Зад съществото на табуретката сякаш надвисваше безумният мрак, връхлетял от някаква далечна звезда, за да сложи край на човешкия род. И което бе още по-страшно — не само на човешкия род, но и на всичките му творения, на всички негови скъпоценни, макар и нелепи понякога мечти.
Великата трагедия, осъзнах аз, не беше в гибелта на Човека, а в гибелта на всичко, за което се е борил, творил и изграждал планове.
— Ако изключим факта, че човечеството може да ни упреква или дори да ни ненавижда, всички наши действия са напълно безупречни и законни според собствените ви представи за добро и лошо — продължаваше Атууд. — Нито един закон не забранява на когото и да било, включително и на извънземните, да притежават частна собственост и да се разпореждат с нея. Вие самият, приятелю, както и дамата с вас, имате пълното право да закупувате недвижими имоти по свое желание. Включително, ако ви хрумне, да придобиете всичката недвижима собственост на този свят.
— Има само две пречки — казах аз. — Едната е липсата на пари.
— А другата?
— Би било адски просташко. Такива неща просто не се вършат. А може би има и трета пречка. Съществуват закони за защита на конкуренцията.
— А това ли било — възкликна Атууд. — Добре познаваме тия закони; взели сме някои мерки.
— Не се и съмнявам.
— Ако изчистим всичко ненужно и оставим същината на проблема, оказва се, че единственото изискване за онова, което сторихме, е притежаването на пари.
— Говорите за парите така, сякаш за пръв път се сблъсквате с подобна идея — казах аз, защото наистина бях останал с подобно впечатление от всичките му приказки. — Нима никъде другаде не са измислили употребата на пари?