— А сега какво? — запитах аз.
— Не искам да се прибирам у дома — каза Джой. — Те може още да чакат там.
Кимнах, защото я разбирах. И се запитах каква ли беше оная твар, която дебнеше из двора. Може би някакъв хищен звяр, или по-скоро имитация на звяр от далечна планета. А може би множество хищници от различни планети. Може би даже цяла менажерия от ужасяващи същества, предназначени не толкова да убиват, колкото да сплашват. Или пък само примамка, за да ни съберат на едно място — мене, Джой и Песа. Но ако наистина искаха да ни убият, значи плановете им пак се бяха провалили.
Песа бе споменал, че топките никога не отиват докрай, никога не прекаляват и се мъчат да свършат всичко с полумерки. Опитах да си припомня какво точно бе казал, но спомените ми бяха мъгляви. Прекалено много събития ми се струпаха напоследък.
Къде ли бе изчезнал Песа?
— Паркър — каза Джой, — трябва да си починем. Трябва да се приберем някъде на сухо и да поспим.
— Да — кимнах аз. — Знам. Моят апартамент…
— Нямах предвид твоя апартамент. И там е опасно. Дали да не потърсим мотел?
— Джой, в джоба ми има само един-два долара. Забравих да си взема заплатата.
— Аз взех моята — каза тя. — Имам пари, Паркър.
— Джой…
— Да, знам. Не се тревожи. Всичко е наред.
Продължавах да карам по улицата.
— Колко е часът? — запитах аз.
Тя надигна часовника си пред светлинките на таблото.
— Наближава четири.
— Страхотна нощ — промърморих аз.
Тя уморено се облегна назад и завъртя глава към мене.
— Дума да няма. Една взривена кола с някакво нещастно хлапе в нея, но слава Богу, не си бил ти; един приятел, убит коварно от другопланетна твар; една журналистка ще си загуби репутацията, защото е толкова уморена, че не се интересува с кого ще си легне…
— Помълчи, ако обичаш — казах аз.
Отклоних колата от булеварда.
— Къде отиваме, Паркър?
— В редакцията. Трябва да проведа един разговор. Междуградски. Поне да е за сметка на вестника.
— Вашингтон? — запита тя.
Кимнах.
— Със сенатора Роджър Хил. Време е да говоря с Родж.
— Посред нощ?
— По всяко време. Той е слуга на народа, нали? Поне така разправя пред хората. Когато наближат избори. А сега страната — цялата тая проклета страна — се нуждае тъкмо от слуга на народа.
— Няма да ти се зарадва.
— Не ми е притрябвала неговата радост.
Спрях край тротоара срещу мрачната сграда. Светлинки мъждукаха само зад прозорците на редакционната зала и в някакъв кабинет на третия етаж.
— Ще дойдеш ли с мен?
— Не — каза Джой. — Оставам тук. Ще заключа вратите и ще пазя колата от бомбаджии.
27.
Из пустата зала витаеше хладното, безлично очакване, което изпълва вестникарските редакции след напускането на персонала. Естествено, нощните пазачи сигурно бяха наоколо, но не ги видях. Куриерчето по прякор Бързака също трябваше да е на работа, но най-вероятно бе хукнало нанякъде по своя си работа или пък се бе потулило да подремне час-два в някое потайно кътче.
Тук-там светеха лампи, но лъчите им само подсилваха призрачните сенки из залата и пораждаха онова странно чувство, което изпитва човек, когато крачи по мъглива нощна улица.
Отидох до бюрото си, седнах на стола и протегнах ръка към слушалката на телефона, но не я вдигнах веднага. Седях неподвижно и се ослушвах, макар че сам не знаех какво очаквах да чуя — може би просто се вслушвах в тишината. Из залата цареше покой. Не чувах нито звук. Имах чувството, че в този миг е замлъкнал целият свят — че безмълвието се разпростира отвъд стените на редакцията, за да обгърне цялата изтръпнала планета.
Бавно вдигнах слушалката и набрах номера на централата. Обади се сънлива телефонистка. Когато съобщих с кого искам да се свържа, тя изрази любезно учудване, сякаш искаше да ме упрекне, че ще безпокоя посред нощ толкова велика личност. Но беше достатъчно благоразумна да се въздържи от коментари и само каза да затворя и да изчакам.
Оставих слушалката, облегнах се назад и опитах да поразмисля, но безсънните часове си казваха думата и мозъкът ми отказваше да работи. Едва сега усетих колко съм изморен.
Седях като в мъгла, оскъдните светлини наоколо напомняха далечни улични лампи и наоколо продължаваше да царува тишина. В замаяното ми съзнание изплува мисълта, че може би тази нощ цялата Земя е такава — безмълвна, морна и победена планета, която мълчи, защото вече нищо не може да я развълнува. Планета, която отива към гибел и не дава пукната пара за това.
Телефонът иззвъня.
— Имате връзка, мистър Грейвс — съобщи телефонистката.
— Здравей, Родж — казах аз.