— Ти ли си, Паркър? — запита далечен глас. — Какви дяволи са те прихванали по никое време?
— Родж — казах аз, — важно е. Знаеш, че нямаше да се обадя, ако не беше важно.
— Дано. Легнал съм си преди два часа.
— Безсънни нощи, а, сенаторе?
— Имахме нещо като заседание. Трябваше да обсъдим някои въпроси.
— Стреснал ли се е някой, Родж?
— От какво да се е стреснал? — запита той и гласът му беше студен и гладък като лед.
— Например от това, че в банките има прекалено много пари.
— Слушай, Паркър — рече той, — ако опитваш да изкопчиш нещо от мен, само си хабиш времето.
— Не да изкопча, а да ти кажа нещо. Ако ме изслушаш, мога да ти обясня какво става. Трудно е за разказване, но трябва да ми повярваш.
— Слушам те.
— На Земята има пришълци — казах аз. — Същества от звездите. Видях ги, разговарях с тях и…
— Ясно — отсече сенаторът. — Снощи беше петък вечер и ти си се натряскал.
— Грешиш — възразих аз. — Трезвен съм като…
— Взел си заплата и си хукнал по кръчмите…
— Никаква заплата не съм взел. Бях толкова зает, че забравих.
— Сега вече знам, че си пиян. Ти никога не пропускаш заплата. Винаги си пръв на опашката с протегната ръка…
— Дявол да го вземе, Родж, няма ли да ме изслушаш?
— Лягай да поспиш — посъветва ме сенаторът. — Обади ми се утре сутрин, ако още държиш да разговаряме.
— Върви по дяволите — изревах аз, но той не ме чу. Вече беше затворил. Слушалката бръмчеше тихо и безжизнено.
Искаше ми се да я тресна върху телефона, но не го сторих. Нещо ме възпря — може би дълбокото чувство за провал не ми даваше да се ядосам наистина.
Седях със слушалка в ръката, нейде далече прекъснатата връзка бръмчеше като комар и постепенно ме изпълваше увереност, че няма надежда — че никой няма да ми повярва, никой няма да изслуша онова, което исках да кажа. Сякаш навсякъде има по един Атууд, казах си аз, сякаш всички са фалшиви хора, създадени от космическите нашественици.
Всъщност не е чак толкова невероятно, помислих аз. Наистина можеше да се случи нещо подобно. Точно така би трябвало да постъпят пришълците.
По гръбнака ми плъзнаха ледени мравчици и аз продължих да седя, вкопчен в слушалката. Чувствах се най-самотният човек на света.
Защото можеше да се окаже, че наистина съм самотен.
Ами ако сенаторът Роджър Хил не беше човек — онзи човек, когото познавах от години? Ами ако останките на истинския, реалния Роджър Хил лежаха заровени в някое потайно кътче, а преди малко бях разговарял с двойника, с фалшивия Роджър Хил? Ами ако Стария всъщност беше някаква гнусна твар, откраднала неговия облик? Ами ако председателят на някоя голяма стоманодобивна компания вече не беше човек? Ами ако чиновник подир чиновник бяха премахнати и местата им бяха заели изчадия от други светове — толкова съвършено оформени и подготвени, че да не предизвикват подозрения нито между колегите, нито дори в семействата си?
Ами ако жената, която ме чакаше в колата отвън, не беше…
Но това вече беше безумие. Беше просто смешно. Нелепа фантазия на един изтощен, разочарован и потресен ум, загубил способността да разсъждава нормално.
Оставих слушалката и бутнах телефона настрани. Бавно се изправих и постоях сред безмълвието, потръпвайки от хлад.
После се спуснах долу и излязох на улицата, където ме чакаше Джой.
28.
Мигащият надпис „Свободни места няма“ хвърляше зелени и червени отблясъци по мокрия черен асфалт. Светлините му упорито повтаряха едно и също предупреждение към света. Край него мътно лъщяха паркирани автомобили, а по-назад се гушеха в мрака шепа бунгала, всяко с лампичка над вратата.
— И тук няма места — каза Джой. — Чувствам се като натрапница.
Кимнах. Вече в пети мотел не можехме да открием свободни места. Не всички надписи примигваха, но светлините им съобщаваха едно и също сред нощния мрак. Примигването само по себе си не носеше някакъв нов смисъл, но от него вестта ставаше подчертано агресивна. Сякаш надписът унило и подробно разясняваше, че не ще намерим подслон.
Пет мотела с тия зловещи надписи и един без никакъв надпис — мрачен, изоставен и затворен за всички.
Намалих скоростта и спрях. Седяхме мълчаливо и гледахме надписа.
— Трябваше да го очакваме — каза Джой. — Трябваше да се досетим. Всички ония бездомни хора. Те са ни изпреварили. Може би със седмици.
Дъждът продължаваше да се лее. Чистачките жално скърцаха по стъклата.
— Май не беше много умна идея — казах аз. — Може би…
— Не — прекъсна ме Джой. — Там не се връщам. Нито при теб. По-добре да умра.
Продължихме напред. Още два мотела известяваха, че нямат свободни места.