— Няма начин — въздъхна Джой. — Навсякъде е пълно. А в хотелите ще е още по-зле.
— Може и да намерим нещичко — промърморих аз. — В онзи изоставен мотел без надпис.
— Но там беше тъмно. Сигурно няма жива душа.
— Там ще намерим подслон — казах аз. — Ще имаме покрив над главата. Онзи човек край езерото беше строшил ключалката. И ние можем да сторим същото.
Шосето беше пусто. Завъртях колата и подкарах обратно.
— Помниш ли къде беше? — запита Джой.
— Мисля, че да.
Не го открих от първия път и се наложи да завия отново, но най-сетне се озовахме пред мотела — без надпис, без светлини, без жива душа наоколо.
— Купен и затворен — казах аз. — Бързо и ефикасно. Не е като жилищата, където първо трябва да се отправи предизвестие.
— Това ли мислиш? — запита Джой. — Че Атууд е закупил този мотел?
— Иначе защо ще е затворен? — отвърнах аз. — Ако имаше друг собственик, щеше да работи, не мислиш ли? В днешно време мотелите са същински златни мини.
Завих надолу по отклонението. В лъчите на фаровете пред едно от бунгалата се мярна автомобил.
— Някой ни е изпреварил — подхвърли Джой.
— Не бой се — казах аз. — Всичко е наред.
Прекосих двора и спрях така, че фаровете да осветяват другия автомобил. Зад мокрите стъкла смътно се мярнаха бледи, изплашени лица.
Поседях малко, после излязох навън. Лявата врата на колата се отвори и отвътре се подаде непознат мъж. Той закрачи към мен през светлите конуси на фаровете.
— Място за нощувка ли търсите? — запита човекът. — Няма да намерите, навсякъде е заето.
Беше на средна възраст и дрехите му изглеждаха спретнати, макар и доста омачкани. Нов шлифер, скъпа мека шапка и строг делови костюм. Обувките му бяха безупречно лъснати и по тях полепваха дъждовни капчици.
— Знам, че никъде няма места — добави той. — Проверих. Не само днес, проверявам всяка вечер.
Кимнах и усетих, че стомахът ми се свива на топка. Призляваше ми като го гледах. Още една безпомощна жертва.
— Сър — запита човекът, — можете ли да ми кажете какво става? Не сте полицай, нали? Впрочем, все ми е едно.
— Не съм — успокоих го аз.
По гласа му личеше, че е готов да изпадне в истерия — явно вече нямаше сили да търпи. Бе видял как светът около него се разпада малко по малко, ден след ден, а не бе имал възможност да стори каквото и да било.
— И аз съм човек като вас — казах аз. — Търся подслон.
Думите прозвучаха нелепо, но човекът не обърна внимание.
— Името ми е Джон Куин и съм заместник-председател на застрахователна компания — представи се той. — Получавам почти четиридесет хиляди долара, а ето че бродя бездомен и няма къде да укрия семейството си от дъжда. Освен в колата, разбира се. — Той ме изгледа втренчено. — Голям смях, нали? Хайде, посмейте се.
— Няма да се смея — казах аз. — Вече нищо не може да ме разсмее.
— Миналата година си продадохме къщата — продължаваше Куин. — Цената беше невероятно изгодна. Нали разбирате, трябваше ни по-голямо жилище. Старото стана тясно за децата. А не ми се щеше да го продавам. Уютно беше. Обичахме си го. Обаче ни трябваха повече стаи.
Кимнах. Все същата позната история.
— Слушайте — предложих аз, — дайте да не стоим на дъжда.
Но той сякаш не ме чуваше. Искаше да говори. Беше препълнен с думи, които напираха да се излеят. Може би за пръв път срещаше човек, с когото да поговори — човек като него, търсещ подслон.
— Не се колебахме много. Мислехме, че ще е лесно. Докато траеше предизвестието, имахме време да открием подходяща къща. Но не открихме. Проверявахме обявите във вестниците, но всеки път се обаждахме твърде късно. Къщите се оказваха продадени. Тогава потърсихме предприемач, обаче предприемачите обещаваха къща най-рано след две години. Даже опитах да предлагам подкупи, но нищо не стана. Претоварени били. Някои се бяха захванали да строят по сто и повече къщи. Невероятно, нали?
— Невероятно — съгласих се аз.
— Разправят, че ако можели да намерят повече работници, щели да ми построят къща. Но няма работници. Всички са заети. Опитахме да молим за отсрочка — месец, два, три, но накрая трябваше да напуснем. Предложих на посредника пет хиляди ако анулира сделката, обаче нищо не стана. Каза че много съжалявал, но къщата му трябвала. Напомни, че ми е дал цели три месеца отсрочка. Вярно, така си беше. А ние нямахме къде да отидем. Нямаме близки, при които да се подслоним. В града, искам да кажа. Можехме да пратим децата при роднини на село, но не искахме да се разделяме, а и роднините вече си имаха неприятности. Вярно имаме доста приятели, обаче как да им се натрапим на гости? Гледахме даже да не разберат колко сме закъсали. В края на краищата, всеки си има гордост. Като започне бурята, гледаш да издържиш и се надяваш, че ще отмине… Естествено, опитах навсякъде. Хотелите и мотелите бяха претъпкани. Апартаменти не се намираха. Поисках да купя каравана. Оказа се, че има цял списък от желаещи. Боже мили, списък за пет години напред.