— И затова тази вечер сте тук — казах аз.
— Да — призна той. — Поне е закътано и спокойно. Няма да ни буди шумът от колите. Няма минувачи. Обаче е тежко. Особено за жената и децата. Живеем така вече цял месец. Когато можем, се храним на ресторант, но и там е претъпкано. Обикновено обядваме по крайпътните закусвални или купуваме провизии и си правим пикник. По-рано обичахме да ходим на пикник от време на време, но вече не ни е весело. Даже децата го намразиха. Ползваме тоалетните на бензиностанциите. Прането даваме на пералня. Всяка сутрин отивам на работа. После жена ми откарва децата на училище и намира място за паркиране докато стане време да ги прибере. Идват заедно да ме вземат от работа и почваме да търсим свободен ресторант… Така е вече цял месец. Но повече няма да издържим. Зимата наближава и децата все питат кога пак ще си имаме къща. Ако в близките дни не намерим подслон, ще трябва да се преселим в някой друг град. Ще се наложи да напусна компанията…
— Излишно е — прекъснах го аз. — Няма къде да отидете. Навсякъде е едно и също.
— Мистър — изрече Куин с изтънял от отчаяние глас, — кажете ми какво става. Откъде ни сполетя тая беда?
— Не знам — отвърнах аз, защото не можех да му кажа истината. От нея само щеше да се почувства още по-зле. Тази вечер беше за предпочитане да не знае какво става.
И така ще е по целия свят, помислих аз. Човечеството щеше да се превърне в сбор от скитници, бродещи насам натам в търсене на по-добро място. Ала по-добро място нямаше да има. Отначало щяха да скитат на отделни семейства, по-късно може би щяха да се обединят в племена. В крайна сметка мнозина от тях щяха да се озоват в резервати — единствените места, където оцелелите правителства биха могли да полагат известни грижи за тях. Но до самия край щеше да има и бродяги, които да се бият помежду си за покрив над главата или за къшей хляб. Отначало, обзети от първите безумни пристъпи на ярост, те щяха да се вкопчват във всяко жилище, независимо дали е тяхно или чуждо. Щяха да се борят за храна, да крадат и да трупат тайни запаси. Но пришълците щяха да изгорят къщите или да ги унищожат по някакъв друг начин. Като законни собственици имаха пълното право да ги изгорят и никой не можеше да им попречи, защото нямаше да го сторят открито. Нещо повече, щяха да смятат, че съвестта им е чиста, защото са спазили всички закони. Пожарите щяха да продължават. И нямаше начин за борба срещу тях — поне на първо време. Как да се биеш срещу такива като Атууд, как да се сражаваш с топки за боулинг? Можеш само да ги ненавиждаш. Защото ще е трудно да ги хванеш и още по-трудно да ги убиеш, а наблизо винаги ще има дупки, през които да избягат към своя свят.
Някой ден вече нямаше да има нито къщи, нито храна. Може би въпреки всичко Човекът щеше да оцелее от чисто упорство. Но на мястото на хиляда щеше да остане само един — и когато настанеше този ден, пришълците щяха да спечелят война, която изобщо не е започвала. Човекът щеше да се превърне в изгнаник на собствената си планета.
— Как се казвате, мистър? — запита Куин.
— Паркър Грейвс.
— Добре, Грейвс, какво трябва да правим? Как да постъпим?
— Започваме с онова, което е трябвало отдавна да сторите — казах аз. — Влизаме в мотела. Семейството ви ще пренощува на сухо, ще имате кухня и баня.
— Но това е взлом! — възкликна той.
Туй то, помислих аз. Даже и в най-безнадеждното положение хората продължават да уважават частната собственост. Не кради, не влизай с взлом, не пипай чуждото. И тъкмо това ни бе докарало дотук. Щяхме да загубим първородното си право заради тия нелепи закони, които продължавахме да почитаме дори след като се бяха превърнали в смъртоносен капан.
— Децата ви трябва да се наспят по човешки — казах аз. — А на вас ви трябва баня, за да се избръснете на спокойствие.
— Но някой може да дойде и…
— Ако някой дойде и се опита да ви изгони, стреляйте по него.
— Нямам пистолет — възрази той.
— Намерете си тогава. Утре сутрин това да ви е първата работа.
Казах го и сам се изненадах колко бързо бях успял да се превърна от почтен гражданин в съвсем друг човек, който е готов да пише нови закони и да се бори за тях на живот и смърт.
29.
Слънчевите лъчи падаха косо през щорите и изпълваха с топло сияние тихата, уютна стая, която отначало ми се стори съвършено непозната.