Влязох в магазинчето, взех един вестник от камарата до щанда за цигари и от първата страница блажено ми се ухили снимката на Песа.
Нямаше грешка. Бих го познал където и да е. Седеше на тротоара и направо преливаше от дружелюбна радост, а зад гърба му се извисяваше Белия дом.
Но истински ме довърши заглавието под снимката:
ГОВОРЕЩО КУЧЕ ПРИСТИГА ДА ПОСЕТИ ПРЕЗИДЕНТА
— Мистър — рече продавачът, — ще го купувате ли тоя вестник или не?
Подадох му десетачката и той се навъси.
— Нямате ли по-дребни?
Казах, че нямам.
Той ми върна рестото. Натъпках парите и вестника в джоба на шлифера, после излязох от магазина. Бързах да разбера какво пише, но по някаква странна причина, която сам не можех, а и не исках да си обясня, предпочитах да го сторя в колата, където можех да седна и да чета, без някой да ме разсейва.
Новината беше описана с леко и игриво чувство за хумор.
Авторът разказваше как кучето дошло да се срещне с президента. Преди да го спрат, то успяло да се шмугне през портата и опитало да влезе в Белия дом, но охраната го изхвърлила. Тръгнало си неохотно, опитвайки да обясни по кучешки, че не иска да създава неприятности, но ще бъде много благодарно, ако му разрешат да се срещне с президента. После опитало да влезе още два пъти и накрая охраната се видяла принудена да повика кучкар.
Кучкарят дошъл и прибрал кучето, което тръгнало с него охотно, без признаци на недоволство. Но след малко се върнали и двамата. Кучкарят заявил на охраната, че може би не е чак толкова лоша идея да допуснат четириногия гост до президента. Както твърдял той, в разговор с него кучето обяснило колко е важно да се срещне с върховния представител на административната власт.
Охраната пак се хванала за телефоните. След малко дошли санитари и отвели кучкаря в болница, където бил поставен под наблюдение. На кучето обаче разрешили да остане и един от пазачите подробно му обяснил колко е нелепо да се надява, че може да разговаря с президента.
Във вестника пишеше, че кучето се държало кротко и любезно. Седяло пред Белия дом и не пречело на никого. Даже не гонело катеричките из парка.
„Нашите представители — гласяха последните редове — се опитаха да поговорят с него. Зададохме му няколко въпроса, но не изкопчихме нито дума. То само се усмихваше и мълчеше.“
И ето го на първа страница, почти в естествена големина — рошав, дружелюбен пес, с който никой нормален човек не би разговарял сериозно.
Но може би, помислих аз, не бива да упреквам нито автора на статията, нито останалите. Има ли нещо по-идиотско от разговор с някакъв си рошав пес? Впрочем да, сигурно има — камара топки за боулинг, които се готвят да завладеят Земята.
Ако заплахата беше кървава или зрелищна, хората щяха да я разберат. Но сега нямаше нито кръв, нито зрелища и тъкмо това беше най-страшното.
Стърлинг говореше за същества, които не зависят от околната среда и пришълците бяха точно това. Те можеха да се приспособят към всякакви условия; можеха да променят формата си както пожелаят; можеха да усвоят и да превърнат в оръжие чуждия начин на мислене; можеха да пригодят за свои цели всяка икономическа, политическа и социална система. Те бяха безкрайно гъвкави; каквото и да насочехме против тях, щяха да се приспособят към него.
А може би, помислих аз, ние сме изправени не срещу множество черни топки, а срещу един гигантски организъм, способен да се разделя на безброй отделни фрагменти за безброй различни цели, като в същото време остава едно цяло и знае всичко, което вършат неговите части.
Как можехме да устоим на подобна твар? Как да се борим с нея?
Но дори и да бяха един цялостен гигантски организъм, някои произшествия трудно се поддаваха на обяснение. Защо вместо Атууд в имението Белмонт ме бе посрещнала безименната блондинка?
Не знаехме нищо и нямахме време да научим каквото и да било за тях… или за него, ако наистина бе едно същество. А трябваше да знаем, защото животът и културата на нашите врагове несъмнено бяха също тъй сложни и своеобразни, както и човешкото общество.
Те можеха да се превръщат във всичко. Изглежда, имаха и способността донякъде да предвиждат бъдещите събития. Работеха в сянка и щяха да останат в сянка докато е възможно. Запитах се дали човечеството няма да рухне в пропастта без изобщо да разбере какво го е погубило.