А аз самият? Какво можех да сторя?
Най-човешкото би било да захвърля парите в лицата им и да покажа цялото си презрение. Навярно би било лесно да постъпя така. Макар че, доколкото си спомнях, тогава бях прекалено замаян за подобни жестове.
С изненада осъзнах, че мисля именно за „тях“ — не за „него“, не за „нея“, не за Атууд или за жената, която не се нуждаеше от име. Означаваше ли това, че човешките им маски са много по-прозрачни, отколкото изглеждат?
Сгънах вестника, оставих го на седалката и се настаних зад волана.
Не беше време за героични жестове. Беше време всеки човек да стори каквото е по силите му, независимо как ще изглежда. Ако с привидното си съгласие можех да се добера до някой факт, намек или съвет как да помогна на човечеството, навярно трябваше да го сторя. Дори ако се наложеше да работя за тяхната пропаганда, нима нямаше начин да вмъкна нещо, което да мине незабелязано за тях, но да бъде ясно като бял ден за читателите?
Завъртях ключа, превключих на скорост и Кадилакът се вмъкна в уличното движение. Беше чудесна кола. Най-добрата, която някога бях карал. Гордеех се с нея, въпреки че отлично помнех от кого съм я получил.
Когато се върнах в мотела, колата на Куин още стоеше пред бунгалото, но сега освен нея имаше и две други. Скоро всичко щеше да бъде заето. Новодошлите щяха да питат как да се настанят в мотела. А „опитните“ щяха да им обясняват, че това става с чук и лост. Може би даже щяха да вадят инструменти и да им помагат. Поне на първо време хората щяха да се подкрепят. Общото нещастие щеше да ги сплоти. Едва по-късно щяха да се разделят — всеки за себе си. А още по-късно може би пак щяха да се сплотят, разбирайки, че човешката сила е в единството.
Когато излязох от Кадилака, Куин изскочи пред бунгалото и тръгна насреща ми.
— Страхотна кола имате — подхвърли той.
— Взех я от един приятел — казах аз. — Добре ли спахте?
Той се усмихна широко.
— От седмици не съм спал толкова добре. И жената е щастлива. Не е кой знае какво, но отдавна не бяхме нощували под покрив.
— Виждам, че си имаме съседи.
Той кимна.
— Дойдоха и попитаха. Казах им. Ходих да си намеря оръжие, както ме посъветвахте. Беше ми малко неудобно, но си рекох, че няма да навреди. Исках да взема карабина, обаче едва се добрах до една ловна пушка. Може пък да е за добро. Не ме бива много в стрелбата с карабина.
— Как тъй едва се добрахте? — изненадах се аз.
— Обиколих три магазина. Всичко беше разпродадено. В четвъртия намерих последната ловна пушка и я взех.
Значи хората купуват пушки, помислих аз. Може би скоро изобщо няма да се намира оръжие. Изплашените хора се чувстват малко по-спокойни, когато имат пушка или пистолет подръка.
Куин бе навел глава и ровеше из пръстта с крайчеца на обувката си.
— Случи се нещо странно — каза той. — Не разправих на жената, защото щеше да се тревожи. Докато обикалях по магазините, минах и покрай нашата къща — оная, дето я продадохме, искам да кажа. Не бях я виждал откакто си тръгнахме. Жената също. Тя все разправя, че искала да отскочи дотам, обаче не смеела, защото щяло да й бъде много тъжно. Както и да е, днес минах край къщата. Гледам я — празна, както си беше. Има-няма месец и вече е взела да се разнебитва. Толкова ни натискаха да напуснем, а още никой не се е настанил. Само дето разправяха, че им трябвала. На всяка цена. А пък излиза, че не им трябва. Как си го обяснявате?
— Не знам — казах аз.
Можех да му обясня. И навярно трябваше. Знам, че исках да го сторя. Защото той можеше да ми повярва. След няколко седмици тормоз беше омекнал и охотно щеше да приеме всяко обяснение. А Бог ми е свидетел, че отчаяно копнеех някой да ми повярва — и двамата да се прегърнем, просълзени от страх и отчаяние.
Но не му казах, защото беше безсмислено. Поне засега щеше да бъде по-щастлив, ако не знаеше. Все още можеше да се надява и да приписва бедата на някакъв икономически крах — чудовищен, неразбираем, но все пак разположен в рамката на на познатите явления, с които Човекът рано или късно се справя.
Ала другото — истинското — обяснение щеше да го остави без капчица надежда пред лицето на неизвестното. И щеше да го тласне направо към паниката.
Ако можех да обясня на един милион души, тогава всичко щеше да бъде наред, защото сред този милион неколцина щяха да възприемат положението достатъчно хладнокръвно и обективно, за да поемат водачеството. Но да споделям с шепа хора в един отделен град беше съвършено безполезно.
— Няма смисъл — каза Куин. — В цялата работа няма никакъв смисъл. Нощем не спя, мъча се да го проумея и нищо не ми идва на ум. Но всъщност не затова излязох. Искаме да ви поканим на вечеря. Със съпругата, разбира се. Е, няма да е кой знае какво — печено месо и нещичко за пиене. Важното е да си поговорим…