Колата беше чак в края на паркинга пред супермаркета, претъпканата торба тежеше, а най-отдолу консервите с царевица и праскови вече постигаха значителни успехи в опитите си да пробият дъното.
Тътрех се с патешка походка през паркинга, като избягвах всяко излишно движение и стисках здраво с двете ръце, за да предпазя торбата от окончателно разпадане.
Добрах се до колата благополучно, но само на косъм от катастрофата. След серия акробатични упражнения успях да отворя вратата и тръснах торбата на седалката. Този път хартията не издържа и всички покупки се струпаха на безформена камара. Изтласках ги с две ръце на съседната седалка и се наместих зад волана.
Ако нямах толкова неприятности с торбата, навярно щях да видя бележката веднага, но погледът ми спря върху нея едва когато се приведох напред и посегнах да пъхна ключа в таблото.
Между таблото и предното стъкло беше закрепено листче хартия, сгънато на две като покривче. И върху него беше изписана с едри букви една-единствена дума: КОПЕЛЕ!
Застинах както се бях пресегнал напред, с очи впити в хартията и нейното лаконично послание.
Нямаше смисъл да се питам кой може да го е сложил тук. Въпросът беше излишен. Знаех отговора, сякаш бях видял как оставят бележката — някакъв псевдочовек, някакво сборище от черни топки в човешка форма ми известяваше, че знаят за разговора със сенатора, знаят, че ще ги измамя при първа възможност. Навярно не ми се сърдеха и не се тревожеха особено от случая — по-скоро бяха обидени или разочаровани. Просто искаха да съобщят, че съм разкрит и няма да ми се размине.
Завъртях ключа и двигателят заработи. Взех бележката, смачках я и метнах книжното топче през прозореца. Ако ме наблюдаваха, а предполагах, че е така, щяха да узнаят какво мисля за тях.
Детинщина? Да, разбира се. Просто не ми пукаше. Вече нищо не можеше да ме развълнува.
Три пресечки по-нататък за пръв път забелязах колата. Изглеждаше най-обикновена кола, черна и не особено скъпа.Сам не зная защо привлече вниманието ми. В нея нямаше нищо странно. С подобен модел и цвят човек се среща поне по сто пъти на ден.
Навярно отговорът бе, че щях да обърна внимание на всяка кола, която потегли след мен.
Отминах още две пресечки, а тя продължаваше да ме следва. Направих няколко завоя — колата не изоставаше.
Излишно бе да се питам кой ме следи, при това толкова неумело.
Отправих се към покрайнините. Колата упорито запазваше дистанция от петдесетина метра. Безгрижни са, помислих аз, дори не опитват да скрият факта, че ме следят. Може би точно това искаха — да знам, че съм под око и така да ме държат в напрежение.
Докато карах напред, аз се запитах дали има смисъл да бягам от преследвача. Не виждах причина да го сторя. Дори и да се откъснех, нещата нямаше да се променят. Какво щях да спечеля? Те бяха засекли разговора ми със сенатора. По всяка вероятност знаеха и къде е щаб-квартирата ми, ако онова бунгало изобщо заслужаваше подобна титла. Повече от сигурно бе, че ще могат да ме открият когато си поискат.
Но все пак има надежда да извлека известна изгода, ако им внуша, че не съм наясно, казах си аз. Може би подемах наивна, елементарна игра, но щях да се правя на глупак.
Напуснах предградията, излязох на една от западните магистрали и натиснах педала. Дистанцията се увеличи, но не много.
Шосето отпред се изкачваше по възвишенията и правеше рязък завой. Спомних си, че точно там започва отклонение към черен път. Движението беше оскъдно и с малко повече късмет имах надежда да изчезна от поглед преди черната кола да е преодоляла нагорнището.
Увеличих скоростта още малко и щом преследвачът изчезна зад завоя, дадох пълна газ. Магистралата пред мен беше пуста. Пред самото отклонение настъпих спирачките и завъртях волана с всичка сила. Колата приклекна като ранен звяр. Задните колела преплъзнаха с вой по асфалта; сетне вече бях на черния път, изправих волана и дадох газ.
Пътят беше неравен — едно след друго се редяха възвишения и долчинки между тях. На третия хълм хвърлих поглед към огледалото и видях как преследвачът се спуска под склона зад мен.
Бях потресен. Нямаше кой знае какво значение, но твърдо си мислех, че съм го изоставил и неуспехът болезнено разклати самочувствието ми.
Ядосах се. Ако онзи скапан досадник отзад…
В този момент видях пътеката. Навярно беше стар коларски път, обрасъл с храсти и полузакрит от надвиснали клони, сякаш природата държеше на всяка цена да заличи отколешните човешки следи.
Рязко завъртях волана. Колата се раздруса и прекоси плитката канавка. Клоните закриха предното стъкло и застъргаха по покрива.