— Но аз не…
— Някой друг път. Утре е неделя. Какво ще речете за утре вечер? Или във вторник. Вторник ми е почивен ден. Да ви кажа, мистър, най-приятно е…
— Не се обаждам за лова.
— Не искате да ходите за еноти? Мене слушайте, опитате ли веднъж…
— Дадено, някоя вечер ще излезем — казах аз. — В най-близко време. Ще ви позвъня да се уговорим.
— Значи разбрахме се. Ще чакам да позвъните.
Трябваше да побързам, защото човекът всеки момент щеше да затвори телефона.
— Има още нещо. Разказахте ми за някакъв старец, който умеел да общува със скунсове.
— Да бе, страшна скица е старчето. Да ви кажа правичката…
— Ще ми обясните ли как да го намеря?
— Да го намерите ли?
— Да. Как да стигна до него?
— Значи искате да го видите, а?
— Точно така, искам да го видя. Искам да поговоря с него.
— За какво ще говорите?
— Ами…
— Вижте какво. Аз май не трябваше да ви разправям. Старецът е свестен човек и не искам да му досаждат. Хората много обичат да си правят майтап с такива като него.
— Нали казахте, че той се мъчи да напише книга? — настоях аз.
— Да, така казах.
— И че не е стигнал доникъде. Сам го казахте. Разправяхте, че било много жалко, обаче нищо нямало да излезе. Е, аз пък съм писател и си рекох, че с малко помощ от моя страна…
— Вие какво, ще му помагате ли?
— Няма да е безкористно — казах аз.
— Той няма с какво да ви плати.
— И не е необходимо. Ако има книга за писане, аз ще я напиша вместо него. После ще си поделим печалбата.
Хигинс помълча, явно обмисляше предложението.
— Е, звучи ми съвсем приемливо. Както е подхванал, няма да изкара и пукната пара от оная книга. Ясна работа, трябва му помощ.
— Добре, как да го открия?
— Мога да ви откарам някоя вечер.
— Ако е възможно, бих предпочел да го видя още сега. Утре напускам града.
— Ясно. Добре де, виждате ми се свестен човек. Имате ли нещо за писане?
Казах, че имам.
— Името му е Чарли Мунц, но хората го наричат Чудака. Тръгвате по шосе 12 и после…
Трескаво записвах указанията му. Накрая благодарих.
— Позвънете ми някой път — каза шофьорът. — Ще се уговорим за лова.
Обещах да позвъня.
Пуснах нова монета и се обадих до редакцията. Джой още беше там.
— Напазарува ли, Паркър?
Казах й, че съм напазарувал, но пак трябва да тръгвам.
— Ще оставя продуктите вътре — добавих аз. — Помниш ли дали работеше хладилникът?
— Мисля, че да — каза тя. — Къде отиваш, Паркър? Говориш някак стреснато. Какво става?
— Ще ида да поговоря с един човек за скунсове.
Тя се ядоса, защото помисли, че си правя майтап с вчерашната й статия.
— Нищо подобно — уверих я аз. — Говоря съвършено сериозно. Нагоре по речната долина живее един старец на име Мунц. Той сигурно е единственият човек в света, който дружи с диви скунсове.
— Шегуваш се.
— Не, не се шегувам. Един шофьор на име Лари Хигинс ми разказа за него.
— Паркър — каза тя, — ти си надушил нещо едро. Днес щеше да ходиш в имението Белмонт. Случило ли се е нещо?
— Нищо особено. Направиха ми предложение и казах, че ще си помисля.
— Какво предложение?
— Да им стана официален говорител. Мисля, че така може да се нарече.
— Ще приемеш ли?
— Не знам.
— Страх ме е — каза тя. — Страхувам се повече отколкото снощи. Исках да поговоря с Гевин и Доу. Но не събрах кураж. Какъв смисъл от приказки? Никой няма да ни повярва.
— Никой — потвърдих аз.
— Прибирам се. След малко. Не ме интересуват задачите на Гевин; просто ставам и си излизам. Ти нали няма да се бавиш много?
— Няма — обещах аз. — Ще оставя продуктите в бунгалото. Като си дойдеш, приготви нещо за вечеря.
Казахме си довиждане и аз тръгнах към колата.
Пренесох покупките в бунгалото. Прибрах в хладилника млякото, маслото и още някои продукти, а останалото струпах на масата. После извадих парите изпод дюшека и си натъпках джобовете.
След всичко това вече бях готов да се срещна със стария приятел на скунсовете.
35.
Както ме бе посъветвал Хигинс, спрях колата в началото на двора, малко встрани от портичката край хамбарите, за да не пречи, ако някой иска да мине. Наоколо нямаше жива душа, само някакво куче от неопределена селска порода дотърча с дружелюбно размахана опашка и заподскача наоколо в знак на приветствие.
Погалих го, казах му няколко ласкави думи и то тръгна подир мен, когато минах през портичката и пресякох двора. Но пред телената мрежа, която заграждаше нива с люцерна, заръчах на кучето да се връща обратно. Не исках да го водя в бараката на стареца. Кой знае как щяха да го посрещнат скунсовете.