Кучето не беше съгласно. Опита се да ми обясни колко ще е хубаво да предприемем една съвместна експедиция из люцерната. Но аз настоях, че трябва да се връща, подкрепих аргументите си с леко потупване отзад и то неохотно тръгна обратно към хамбарите, като се озърташе да види дали пък няма да се смиля.
Когато кучето изчезна, аз прекосих нивата по едва забележим коларски път, обрасъл с люцерна. Докато крачех, от тревата пред мен с възмутено бръмчене изскачаха окъснели есенни щурци.
Стигнах до края на нивата, отминах нова телена мрежа и продължих по коловозите през широко пасище, обрасло с дървета. Слънцето клонеше към хоризонта, сенките се сгъстяваха и в малката долина отсреща катеричките си устройваха веселба сред есенната шума.
Пътят се спускаше по склона на хълма, прекосяваше долината и от другата страна, под една грамадна надвиснала скала, открих бараката на човека, когото търсех.
Старецът седеше на стар, паянтов люлеещ се стол, който при всяко помръдване скърцаше жално, сякаш беше готов да се разпадне. Около него се простираше малко дворче, покрито с калдаръм от плоски речни камъни — навярно стопанинът ги бе донесъл от пресъхналото корито, лъкатушещо в подножието на хълма. На облегалката беше метната вехта овча кожа и провисналите й крака се полюшваха в такт с движението на стола.
— Добър вечер, чужденецо — каза старецът дружелюбно и безгрижно, сякаш всеки ден го посещаваха непознати хора.
Разбрах, че всъщност не съм го изненадал — навярно бе видял как слизам надолу по черния път и прекосявам долината. От това място бе имал възможността да ме наблюдава спокойно и незабелязано, а аз изобщо не бях усетил, защото не знаех къде да го открия.
Едва сега ми направи впечатление колко добре се слива бараката с гънките на хълма и надвисналата канара. Тя сякаш бе част от гористия пейзаж, също като дърветата, пасищата и скалите. Беше ниска, не много голяма и в течение на годините яките дървени стени бяха придобили неопределен сивокафеникав цвят. На грубо скована масичка край вратата имаше тенекиен леген и кофа с вода, от която стърчеше дръжката на черпак. Малко по-настрани видях куп цепеници и дръвник със забита в него двуостра секира.
— Вие ли сте Чарли Мунц? — запитах аз.
— Самият той — потвърди старецът. — Как ме открихте?
— Лари Хигинс ми каза.
Той бавно кимна.
— Хигинс е добър човек. Щом Лари Хигинс ви е казал, значи сте добре дошъл.
Личеше, че някога е бил едър мъж, но годините го бяха съсухрили. Ризата провисваше от широките му плещи, а омачканите панталони се вееха свободно около изтънелите старчески нозе. Беше гологлав, но стоманеносивата коса прихлупваше темето му като каска. Имаше къса, рошава брада, макар че се чудех дали наистина си пуска брада или просто не се е бръснал от няколко седмици.
Представих се, после обясних, че се интересувам от скунсове и знам за книгата.
— В такъв случай сигурно ще седнете да си побъбрим — каза той.
— Ако нямате нищо против.
Старецът стана и се запъти към бараката.
— Седнете — подхвърли той. — Щом ще си бъбрим, няма смисъл да стоите прав.
Огледах се малко объркано, защото не виждах къде да седна.
— На стола — рече старецът. — Тъкмо съм го затоплил. Аз ще домъкна някое пънче. Добре ще ми се отрази, цял следобед съм мързелувал.
Той изчезна в бараката, а аз седнах на стола. Малко се смущавах, но ако бях отказал, сигурно щях да го обидя.
Столът се оказа удобен. От това място виждах цялата долина и гледката беше прекрасна. Опадалите листа покриваха земята с пъстър килим и тук-там дърветата още се вкопчваха в парцаливата си есенна премяна. Пъргава катеричка изтича по един паднал дънер, спря и се загледа към мен. Опашката й потрепваше, но личеше, че не се бои.
Мястото беше красиво и спокойно, изпълнено с безметежност, каквато не бях изпитвал от години. Не се учудвах, че старецът е седял тук безгрижно през целия златен следобед. Гледката беше истинска наслада за очите. Усещах как се сливам с тишината, как ме изпълва покой и дори не се стреснах, когато иззад ъгъла на бараката деловито дотича скунс.
Скунсът замръзна с изящно повдигната лапка и се втренчи в мен, но след миг продължи през двора с бавна, невъзмутима походка. Навярно не беше от най-едрите, но ми се стори грамаден като канара и аз се вцепених на стола; не смеех да помръдна.
Старецът излезе от бараката с бутилка в ръката. Видя скунса и избухна в дрезгав смях.
— Бас държа, че ви стресна!
— Само в първия момент — рекох аз. — Но мисля, че няма нищо против мен, стига да кротувам.