Выбрать главу

— Невъзможно — възразих аз. — Нали трябва да се храни, да диша…

— Е, това е само идея. Хрумване. Или, да речем, ребус. Гатанка в областта на адаптацията. Най-вероятно нищо няма да излезе.

— Все пак ще се обаждам от време на време да те питам докъде си стигнал.

— Обаждай се — кимна той. — Като се видим пак, подсети ме за пушката. Забравих я в хижичката.

Преди месец бе взел назаем пушката ми — искал да потренира малко стрелба край езерото. Никой нормален човек не би стрелял по мишени с едрокалибрена карабина — такава идея можеше да се роди само в главата на Карлтън Стърлинг.

— Изгърмях ти всичките патрони — добави той. — Купих нова кутия.

— Не е трябвало.

Той махна с ръка.

— А, голяма работа. Беше много весело.

Не се сбогува. Просто ми обърна гръб, напусна редакцията и с широки крачки се отдалечи по коридора. Чухме го как трополи по стълбата.

— Мистър Грейвс — заяви Бързака, — на тоя образ май са му изгорели бушоните.

Не му отговорих. Върнах се на бюрото и опитах да продължа работата.

4.

Гевин Уокър нахълта в редакцията. Отвори книгата за дежурства, прелисти страниците и презрително изсумтя.

— Пак няма хора — печално ми съобщи той. — Чарли се обади, че е болен. Сигурно пак го гони махмурлукът. Ал виси в областния съд и чака да разбере как ще се развие мелбърнският процес. Бърт се мъчи да събере материали за новата магистрала. Началството ни е натиснало здравата. Много се забавихме с тая магистрала.

Той свали сакото си и го закачи на стола. Метна шапката си върху купчина ръкописи. Изпъчи се под ярката електрическа светлина и яростно запретна ръкави.

— Бог ми е свидетел, някой ден „Франклин“ ще пламне, милион паникьосани купувачи ще се мятат с писъци из пожара…

— И няма да има кого да изпратиш — довърших аз.

Гевин примига насреща ми като бухал.

— Паркър — заяви той, — говориш самата истина.

В тежки моменти все това повтаряше. Всички знаехме репликата наизуст.

„Франклин“ беше най-големият универсален магазин в града и редовен клиент на рекламните страници.

Прекрачих към прозореца и погледнах навън. Започваше да се развиделява. Градът изглеждаше мрачен, студен и почти безжизнен като някаква зловеща приказна страна, очакваща дълга и мразовита зима. От време на време по улицата минаваха автомобили. Тук-там се мяркаха пешеходци. Зад прозорците на жилищните сгради започваха да припламват светлинки.

— Паркър — каза Гевин.

Обърнах се.

— Виж какво, знам, че си останал без хора. Обаче аз пък съм затънал в работа. Имам да пиша цял куп есета. Затова съм дошъл толкова рано.

— Да — коварно подхвърли той, — виждам колко усърдно работиш.

— По дяволите — възкликнах аз. — Нали трябва и да се поразкърша малко.

Върнах се на бюрото и опитах да се съсредоточа.

Дотърча художественият редактор Ли Хоукинс. Буквално се беше разпенил от яд. Цветната лаборатория съсипала снимката за първа страница. Бълвайки ругатни и заплахи, той хукна към долния етаж да спасява положението.

Един по един пристигнаха и другите и редакцията постепенно взе да оживява. Коректорите викнаха на Бързака да изтича отсреща за кафе. Протестирайки гръмогласно, момчето събра поръчките и се запъти навън.

Задълбочих се в работата и този път ми потръгна. Думите се нижеха една подир друга, идеите напираха. Защото сега царуваше най-подходящата атмосфера за писане — оная оглушителна лудница, която се нарича редакция на ежедневник.

Бях довършил едното есе и се готвех за следващото, когато някой спря до бюрото ми.

Вдигнах глава и видях, че е Доу Крейн от икономическия отдел. Винаги съм харесвал Доу. Той не е гадняр като Дженсън. Пише каквото мисли. Не цепи басма никому и щом каже черно, значи е черно.

Този път изглеждаше мрачен.

Така и му казах.

— Имам неприятности, Паркър.

Той извади пакет цигари и ми предложи да си взема. Знае, че не пуша, но винаги ми предлага. Махнах с ръка. Той запали цигара.

— Искаш ли да ми направиш една услуга?

Казах, че искам.

— Снощи ми се обади един човек. Тази сутрин ще дойде в редакцията. Казва, че не можел да си намери къща.

— Каква къща му трябва?

— Къща за живеене. Каквато и да е. Казва, че преди четири месеца си продал къщата, а сега не може да купи друга.

— Е, значи няма късмет човекът — безгрижно рекох аз. — С какво можем да му помогнем?

— Той казва, че не бил сам. Твърди, че имало много като него. Разправя, че в целия град нямало нито един свободен апартамент.

— Доу, тоя тип е смахнат.

— Може и да не е — каза Доу. — Поглеждал ли си обявите напоследък?