Най-сетне някой ми бе повярвал. Бях намерил човешко същество, което да ме изслуша с доверие, без да реши, че съм откачен. И заедно с тази загадъчна вяра си бях възвърнал цялото човешко достойнство, загубено през отминалите два дни.
— Колко скунсове можете да съберете? — запитах аз.
— Десетина — каза старецът. — Може да ги докарам до двайсет. Из скалите нагоре по хребета е същинско гъмжило. По цяла нощ ми идват на гости и чакат да ги погаля.
— А има ли начин да ги пренесете?
— Да ги пренеса ли?
— До града — обясних аз. — До центъра.
— Том, собственикът на фермата долу… Той има камионетка и ще ми услужи.
— Няма ли да задава въпроси?
— О, ще задава и още как. Обаче ще измисля нещо. Даже ще ми помогне да откарам камионетката донякъде.
— Добре тогава. Слушайте какво искам от вас. Това е единственият начин да помогнете.
И аз набързо му разказах какво трябва да направи.
— Ами скунсовете ми! — отчаяно се провикна той.
— Ами човечеството? — отвърнах аз. — Забравихте ли какво ви разказах?
— В града е пълно с ченгета. Веднага ще ме спипат. Не мога…
— Не мислете за ченгетата. Все някак ще се оправим с тях. Вземете…
Бръкнах в джоба си и измъкнах шепа банкноти.
— Това ще ви стигне с излишък за всякакви глоби.
Той се вгледа в парите.
— От имението Белмонт ли са?
— Имам още много — казах аз. — Приберете ги в бараката. Ако ги вземете в града, може и да изчезнат. Може да си възвърнат предишния облик.
Той остави скунса на земята и натъпка парите в джоба си. После стана и ми подаде шишето.
— Кога да започна?
— Онзи Том има ли телефон?
— Има, разбира се. Звънете по всяко време. След малко ще ида да му кажа, че чакам обаждане. Като позвъните, той ще докара камионетката насам. Ще му обясня. Естествено, няма да казвам как стоят нещата в действителност. Но на него може да се разчита.
— Благодаря — казах аз. — Благодаря ви от все сърце.
— Хайде, пийнете малко — подкани ме старецът. — После дайте шишето насам. Още една-две глътки няма да ми се отразят зле.
Отпих, после му подадох бутилката и той я надигна енергично.
— Започвам веднага. След час-два ще имам цяло стадо скунсове.
— Ще се обадя на Том — казах аз. — Отивам в града да проверя дали всичко е наред. После ще позвъня на Том… как му е фамилията?
— Андерсън — каза старецът. — Дотогава вече ще съм се уговорил с него.
— Благодаря още веднъж. Пак ще се видим.
— Искате ли да пийнете?
Поклатих глава.
— Стига толкова. Работа ме чака.
Обърнах се, слязох през здрача в малката долина и поех нагоре по стръмния път към люцерновата нива.
Когато стигнах до мястото, където бях паркирал, прозорците на фермата светеха, но дворът беше пуст.
Докато наближавах колата, от мрака долетя ръмжене. Беше толкова злобно, че косата ми настръхна. Звукът налетя като удар на чук и ме изпълни с леден, безформен ужас. В него имаше страх и ненавист, примесени със скърцане на зъби.
Пипнешком потърсих дръжката на вратата, а ръмженето не спираше — задавено, хлипащо ръмжене, напомнящо грохота на далечна каменна лавина.
Рязко опънах дръжката, метнах се на седалката и затръшнах вратата зад себе си. Навън ръмженето продължаваше да се задавя от ярост.
Завъртях ключа и пуснах фаровете. Ветрило от ярки лъчи обля ръмжащото същество. Оказа се, че това е дружелюбното селско псе, което ме бе посрещнало с възторг и толкова искаше да дойде с мен. Но сега в него нямаше и капчица дружелюбност. Козината му беше настръхнала и оголените зъби заплашително се белееха в полумрака. Очите му хвърляха зеленикави отблясъци. После кучето се прегърби, подви опашка и бавно отстъпи настрани.
Разтърсен от ужас, аз натиснах педала. Колелата се завъртяха с вой, колата се стрелна напред и профуча покрай кучето.
36.
При първата ни среща кучето беше дружелюбно и весело. Харесваше ме. И никак не ми беше лесно да го убедя, че трябва да си стои у дома.
Какво бе станало с него през тия няколко часа?
Или по-скоро какво бе станало с мен?
Мислех за кучето и имах чувството, че нагоре-надолу по гръбнака ми бягат влажни, космати крачета.
Може да е от тъмното, помислих аз. Сигурно денем е дружелюбно и весело псе, но с падането на нощта се превръща в свиреп пазач на семейните владения.
Само че обяснението звучеше малко фалшиво. Сигурен бях, че има и още нещо.
Часовникът на таблото показваше шест и петнайсет. Щом пристигнех в мотела, щях да се обадя на Доу и Гевин, за да разбера какво знаят. Не очаквах някакви съществени промени, но все пак трябваше да се уверя, че всичко е както преди. После щях да позвъня на Том Андерсън и колелото щеше да се завърти; за добро или за зло, заровете бяха хвърлени.