След три години положението им се стабилизира толкова много, че Майкъл можа да вземе пари от банката, за да плати наема за един току-що построен театър. След продължителни дебати решиха да го нарекат театър „Сидънс“. Пиесата, с която откриха сезона, се провали, същото се случи и със следващата. Джулия се изплаши и получи депресия. Реши, че новият театър носи нещастие и че самата тя е омръзнала на публиката. Тъкмо тогава Майкъл се оказа на висота. Беше невъзмутим.
— В нашата работа всичко се случва — днес добро, а утре лошо. Ти си най-добрата актриса в Англия. В трупата има само трима, които носят пари в касата, независимо от това каква е пиесата, и ти си една от тях. Е, два пъти се провалихме. Но следващата пиеса ще се приеме възторжено и тогава ще си възвърнем всички загуби с лихвите им.
Щом като почувства, че е стъпил здраво на крака, Майкъл се опита да откупи акциите на Доли дьо Вриз, но тя не искаше и да чуе за това, а хладният му тон въобще не я трогваше. Най-после Майкъл беше срещнал достоен противник. Доли не виждаше никакви основания да изтегли своята част от предприятието, което очевидно процъфтяваше, а участието й в него й позволяваше да бъде по-близо до Джулия. И ето сега, като събра мъжество, той отново се опита да се избави от нея. Доли с негодувание се отказа да ги изостави в беда и в края на краищата Майкъл махна с ръка. Утешаваше се с мисълта, че може би Доли ще остави една закръглена сума на своя кръщелник Роджър. Тя си нямаше никого, освен някакви племенници в Южна Америка, а само като я погледнеше, човек разбираше, че Доли страда от високо кръвно налягане. Нещо повече — засега на Майкъл му беше твърде удобно да използва нейната извънградска къща край Гилфърд, когато си поиска. Това им спестяваше разходите по поддържането на тяхна собствена вила. Третата пиеса има̀ голям успех и Майкъл, естествено, припомни на Джулия какво й бе казал — ето че е бил прав. Говореше така, като че ли цялата заслуга е само негова. Джулия за малко не съжали, че и тази пиеса не се е провалила, както и предишните две — толкова й се щеше да му натрие носа. Неговото самомнение беше нечувано. Разбира се, не можеше да се отрече, че бе посвоему умен, не, по-скоро хитър, но не чак толкова, колкото си въобразяваше. Нямаше нещо в света, което според него да не разбираше по-добре, от когото и да е друг.
Постепенно Майкъл започна да се появява все по-рядко на сцената. Административната дейност го привличаше много повече.
— Искам да поставя нашия театър на такива делови основи, на които е поставена която и да е фирма в Сити — казваше той.
Смяташе, че ще прекара по-полезно вечерите, в които Джулия има представления, като посещава театрите в покрайнините на града и издирва таланти. Имаше си бележник, в който вписваше имената на всички актьори, които според него даваха надежда. След това се залови да поставя пиеси. Винаги се бе възмущавал, че режисьорите искат толкова много пари за една постановка, а в последно време някои от тях дори претендираха за част от печалбата. Накрая се случи така, че и двамата режисьори, които Джулия предпочиташе най-много, бяха заети, а единственият от онези, на които тя се доверяваше, не можеше да им отдели от времето си.
— Нямам нищо против сам да опитам щастието си — заяви Майкъл.
Джулия се колебаеше. Майкъл не се отличаваше с въображение, идеите му бяха банални. Не беше убедена, че актьорите ще се вслушват в неговите указания. Но режисьорът, когото можеха да използват, искаше толкова безбожно висок хонорар, че не им оставаше друго, освен Майкъл да опита силите си. Той се справи много по-добре, отколкото тя очакваше. Бе старателен и работеше здравата. И за свое удивление Джулия видя, че той извлича от нея повече, отколкото който и да е друг режисьор. Знаеше на какво е способна и тъй като познаваше всяка нейна интонация, всеки израз на прекрасните й очи, всяко движение на грациозното й тяло, можеше да й дава съвети, които й помогнаха да изиграе една от своите най-добри роли. Към актьорите от трупата бе взискателен, но дружелюбен. Когато нервите им започваха да изневеряват, неговото добродушие, неговата искрена доброжелателност изглаждаха всичко. След този спектакъл никой повече не си зададе въпроса кой ще поставя пиесите им. Авторите обичаха Майкъл — тъй като не притежаваше творческо въображение, той оставяше пиесите да говорят сами за себе си и често, неуверен докрай какво точно е искал да каже авторът, с внимание се вслушваше в неговите указания.