— Ах, колко е тъжно това! — казваше Джулия.
През цялото време тя зорко бдеше и ако й се стореше, че някоя жена има намерения към Чарлс, правеше всичко възможно да развали играта й. Ако опасността й се струваше особено голяма, Джулия не се спираше и пред сцени на ревност. Двамата се бяха уговорили много отдавна, разбира се, не направо, а чрез внимателни намеци и отдалечени метафори, с целия такт, който можеше да се очаква от лорд Чарлс при неговото възпитание и от Джулия с нейното добро сърце, че ако нещо се случи с Майкъл, те, така или иначе, ще се избавят от лейди Чарлс и ще се оженят. Но Майкъл притежаваше отлично здраве.
В този ден Джулия беше много доволна от обяда на Хил Стрийт. Имаше голям прием. Тя никога не насърчаваше Чарлс да кани у дома си актьори и драматурзи, които понякога той срещаше, така че Джулия бе единствена сред гостите, която печелеше сама парите си. Тя седеше между стар, тлъст, плешив и словоохотлив министър от кабинета, който всякак се мъчеше да я забавлява, и младия херцог Уестрис, който приличаше на прислужник в конюшня и се гордееше, че знае френското ерго по-добре от французин. Като чу, че Джулия говори френски, той пожела да разговаря само на този език. След закуската гостите я склониха да рецитира част от „Федра“ по начина, по който се рецитира в Комеди Франсез, и така, както би го направила някоя английска студентка в Кралската академия по драматично изкуство. Джулия накара всички да се заливат от смях и напусна приема упоена от успеха си. Беше прекрасен слънчев ден и тя реши да тръгне пеша по Хил Стрийт към Стенхоуп Плейс. Докато си пробиваше път сред тълпата от Оксфорд Стрийт, много хора я познаваха и при все че гледаше право пред себе си, тя усещаше погледите им.
„Дявол да ги вземе. Където и да отидеш, те зяпат!“
Джулия забави крачка. Денят бе наистина прекрасен.
Отвори вратата със собствения си ключ и като влезе в хола, чу, че телефонът звъни. Машинално вдигна слушалката.
— Да?
Обикновено Джулия променяше гласа си, когато се обаждаше по телефона, но днес забрави.
— Мис Ламбърт?
— Не знам дали си е вкъщи. Кой се обажда? — попита тя, този път със силен акцент на кокни. Но първата едносрична дума я бе издала. В слушалката се чу смях.
— Исках само да ви благодаря, че ми писахте. Не трябва да се безпокоите. Беше толкова мило от ваша страна да ме поканите на закуска, а пък аз пожелах да ви изпратя цветя.
Гласът му, а и думите, които той произнесе, й подсказаха кой може да се обажда. Това беше онзи изчервяващ се младеж, чието име така и не узна. Беше запомнила само, че живее на Тависток Скуеър.
— Много сте любезен — отвърна тя със собствения си глас.
— Сигурно няма да се съгласите да изпиете чаша чай с мен някой ден?
Каква наглост! Той разговаря с нея като с танцьорка. Господи, колко смешно!
— А защо не?
— Наистина ли? — в гласа му прозвуча вълнение. „А гласът му е приятен!“ — Кога?
В момента нямаше никакво желание да почива.
— Днес.
— Окей, ще изляза по-рано от кантората. Удобно ли ще ви бъде в четири и половина? Трависток Скуеър 138.
Беше много мило от негова страна да я покани у дома си. Можеше да предложи някое модно място, където всички щяха да я зяпат. Значи, не искаше просто да се покаже някъде с нея.
Джулия взе такси до Тависток Скуеър. Беше доволна от себе си. Винаги е приятно да направиш нещо добро. С какво удоволствие ще разказва после на жена си и децата си, че самата Джулия Ламбърт е идвала у дома му на чай, когато все още е бил млад чиновник в счетоводна кантора. И е била толкова обикновена, толкова естествена. Като слушал бърборенето й, никой не би предположил, че е най-великата актриса в Англия. А ако не му повярват, той ще им покаже нейната снимка с автограф: „Искрено Ваша“. Ще се засмее и ще каже, че, разбира се, ако не е бил такова хлапе, никога не би имал смелостта да я покани.
Когато Джулия пристигна и освободи таксито, изведнъж си помисли, че така и не си бе спомнила името му и когато вратата се отвори, няма да знае за кого да попита. Но когато приближи, видя, че на входа няма само един звънец, а цели осем — четири реда по два, а на всеки е залепена картичка или пък името е написано с мастило върху парченце хартия. Това беше стара къща, разделена на квартири, Джулия без особена надежда започна да чете имената, може би някое от тях щеше да й е познато, и изведнъж вратата се отвори. Излезе самият той.