— Видях ви, когато дойдохте, и побягнах надолу. Извинете, живея на четвъртия етаж. Надявам се, че това няма да ви затрудни.
— Разбира се, не.
Джулия започна да се изкачва по голите стъпала. Когато се добра до последната площадка, тя леко се задъхваше. Младежът с лекота скачаше от стъпало на стъпало. „Също като козле“, помисли си тя, а на нея никак не й се щеше да изостава от него. Стаята, в която я покани, беше доста голяма, но мизерно обзаведена с износени и избелели от времето мебели. На масата имаше чиния с кейк, две чаени чаши, захарница и кана с мляко. Порцеланът беше от най-евтиния.
— Седнете, моля — каза той. — Водата вече кипи. Една минутка. Газовият котлон е в банята.
Той излезе и тя се огледа.
„Горкото агънце! Сигурно е беден като църковна мишка!“
Стаята много й напомняше мебелираните стаи, в които се е налагало да живее в първите години на артистичната си кариера. Забеляза трогателни опити да се прикрие фактът, че това жилище е едновременно и гостна, и столова, и спалня. Очевидно диванът до стената му служеше за легло през нощта. На Джулия й се стори, че годините паднаха от плещите й, и отново се почувства странно млада. Колко весело се живееше в такива стаи, с какво удоволствие поглъщаха и най-фантастичната храна, разни неща, увити в хартия, или бекон с яйца, изпържени на газов котлон. Влезе домакинът с кафяв чайник в ръка. Вече много години не си беше позволявала този разкош. Цейлонският чай, много силен, със захар и мляко, я върна към онези дни, които отдавна беше забравила. Отново се чувстваше млада, неизвестна актриса, която се стреми към успех. Прекрасно чувство. То изискваше някакъв жест, но на Джулия й дойде наум само един: тя сне шапката си и тръсна глава.
Захванаха разговор. Той изглеждаше срамежлив, много по-срамежлив, отколкото по телефона. Какво пък, нищо чудно, щом тя е тук, той естествено е смутен и много развълнуван и Джулия реши, че трябва да го ободри. Той й разказа, че родителите му живеят в Хайгейт, че баща му е адвокат и че самият той също е живял там, но винаги е искал да бъде господар на себе си и сега, в последната година на своето обучение, се е отделил от семейството си и е наел тази малка квартира. Готви се за последния изпит. Заговориха за театър. Откакто бе навършил дванадесет години, бе гледал Джулия във всички нейни роли. Разказа й, че веднъж след дневно представление е стоял пред служебния вход и когато тя излязла, помолил я да се подпише й тетрадката му с автографи. Да, младежът беше много мил със своите сини очи и светлокестеняви коси. Жалко, че ги носи пригладени. А колко е бяла кожата му и каква руменина се появява на скулите му! Интересно дали не е охтичав? Евтиният костюм му стои добре, той умее да носи дрехи и това й харесва. Още повече, че е невероятно чист.
Джулия го попита защо се е преселил на Тависток Скуеър. Близо е до центъра, обясни той, а има и дървета. Толкова е приятно да гледаш през прозореца. Джулия се изправи и погледна. Това бе добър предлог да стане, а след това ще си сложи шапката и ще се прости с него.
— Да, очарователно. Добрият стар Лондон — става ти весело на душата.
Младежът стоеше до нея и като каза това, Джулия се обърна към него. Той я прегърна през талията и я целуна по устата. Едва ли някога някоя жена е била по-удивена. Джулия не вярваше на очите си и стоеше като вкаменена. Устните му бяха меки и около него витаеше ароматът на младостта — доста приятен аромат. Но това, което той правеше, беше абсурдно. Разтваряше устните й с крайчеца на езика си и вече я прегръщаше с двете си ръце. Джулия не се разсърди, но нямаше желание и да се разсмее, сама не знаеше какво чувства. Видя, че той нежно я дърпа нанякъде, с устни, все още притиснати до нейните, чувстваше съвсем ясно топлината на тялото му — горещо, като че ли в него гореше пещ, колко чудно, наистина! — а след малко разбра, че лежи на дивана, а той е до нея и целува устата, шията, страните й. Непонятно защо, сърцето на Джулия се сви, тя взе главата му в двете си ръце и го целуна по устата.
След известно време тя стоеше пред огледалото до камината и оправяше прическата си.