— Нямаше да мигнете в онова купе — каза той. — Един от пътниците диша много тежко. Бих предпочел да хърка, тогава бих могъл да го събудя.
— Много ми е неудобно.
— О, няма значение. Ако не мога да понасям повече, ще се свия в коридора пред вратата ви.
„Нима очаква да го поканя да спи тук с мен?“, помисли си Джулия. „Започвам да мисля, че всичко е наредено нарочно. Нищо няма да излезе от това, гълъбче.“ И добави на глас:
— Романтично, разбира се, но не много удобно.
— Вие сте очарователна жена!
Все пак тя беше доволна, че нощницата и беше хубава и че не бе сложила крем на лицето си. Честно казано, тя дори не бе изтрила грима си. Устните й бяха яркочервени и тя знаеше, че осветена само от нощната лампичка над главата й, не изглеждаше никак лошо. Но отвърна иронично:
— Ако сте решили, че ще се съглася да спя с вас, задето ми отстъпихте купето си, дълбоко се лъжете.
— Както искате, но защо не?
— Просто не съм от онези „очарователни“ жени, за каквато ме вземате.
— А каква жена сте вие?
— Вярна съпруга и нежна майка.
Той въздъхна.
— Е, какво пък, тогава лека нощ.
Той загаси цигарата си в пепелника и поднесе ръката й към устните си. Целуна дланта й. Бавно прокара устни към рамото й. Странно чувство обхвана Джулия. Брадата му леко дразнеше кожата й. После той се наведе и я целуна по устата. Някакъв особен мирис лъхаше от брадата му. Не бе сигурна дали й е неприятно, или я вълнува. Удивително бе, като си помисли, че никога преди не я беше целувал мъж с брада. В това наистина имаше нещо не съвсем прилично. Той изгаси светлината.
Отиде си едва когато тясната ивица светлина, промъкнала се между завеските на прозореца, възвести, че е настъпило утрото. Джулия беше разтърсена — морално и физически.
„Когато пристигна в Кан, ще изглеждам като пълна развалина.“
И как рискува! Та той би могъл да я убие или да открадне огърлицата й от перли. Джулия се обливаше ту в гореща, ту в студена пот при мисълта за опасността, на която се бе изложила. А той също отива в Кан! И ако изведнъж започне да претендира, че вече я познава! Как ще обясни на приятелите си кой е? Беше уверена, че Доли няма да го хареса. А ако се опита да я шантажира? И какво ще прави, ако му хрумне да повтори днешния си опит? Той е страстен мъж, в това няма никакво съмнение. Попита я къде смята да се установи и при все че тя не му каза, при добро желание не би му било никак трудно да се досети. В място като Кан едва ли можеш да избегнеш някоя среща. А ако започне да й досажда? Ако е толкова влюбен в нея, както твърди, няма да я остави на мира, това е ясно. И нищо не може да се каже предварително за тези чужденци. Възможно е да й направи някоя ужасна сцена. Оставаше й само едно: той й бе казал, че ще остане в Кан само за Великден; тя ще се престори, че е много уморена и че иска да прекара времето си на спокойствие във вилата.
„Как можах да постъпя толкова глупаво?“, помисли си тя с яд.
Доли ще дойде да я посрещне и ако испанецът е толкова нетактичен, та да пристигне да се прости с нея, тя ще каже на Доли, че той й е отстъпил купето си. В това няма нищо лошо. Винаги е добре да казваш истината, доколкото това е възможно. Но перонът в Кан гъмжеше от народ и Джулия излезе от гарата и се настани в колата на Доли, без да види испанеца.
— Никого не съм канила за днес — каза Доли. — Мислех, че сте уморена, и поисках да остана поне един ден насаме с вас.
Джулия нежно я стисна за рамото.
— По-хубаво не може и да бъде. Ще си седим във вилата, ще си мажем лицата с крем и ще сплетничим колкото си щем.
Но на другия ден бяха поканени на закуска, а преди закуската трябваше да се срещнат с домакините си в бара на улица Кроазет и да изпият коктейлите си заедно. Денят беше ясен, топъл и слънчев. Когато слязоха от колата, Доли се забави, за да даде нареждания на шофьора откъде да ги вземе, и Джулия трябваше да почака. Изведнъж сърцето й подскочи: право към тях идваше вчерашният испанец — от едната му страна вървеше млада жена и го държеше за ръка, а с другата той водеше малко момиченце. Джулия нямаше време да се обърне встрани. Испанецът приближи, хвърли й безразличен поглед и продължи пътя си, като разговаряше оживено със своята спътница. Джулия разбра, че той желае да я види точно толкова, колкото и тя. Очевидно жената и детето бяха неговата съпруга и дъщеря му, с които е искал да прекара Великден в Кан. Какво облекчение! Сега тя вече може спокойно да се наслаждава на живота. Но като вървеше след Доли към бара, Джулия си помисли: „Все пак колко противни са мъжете. Не може да им се вярва дори за минута. Колко е отвратително да имаш такава очарователна жена и прелестна дъщеря и да завържеш случайно познанство във влак. И все пак мъжете би трябвало да имат някакво чувство за приличие!“