Том беше подредил нещата си така, че да пристигне следващата събота, и след представлението Джулия го докара с колата си. Нощта беше лунна и по това време на нощта пътищата бяха пусти. Разходката беше великолепна. Джулия искаше тя да продължи вечно.
Беше се сгушила до него и от време на време той я целуваше в тъмнината.
— Щастлив ли си? — попита го тя.
— Абсолютно.
Майкъл и Роджър си бяха легнали, но в столовата ги очакваше вечеря. Безмълвната къща създаваше у тях чувството, че са тук без разрешението на домакините. Като че ли бяха двама странници, които нощем са проникнали в чуждо жилище и са намерили разкошна трапеза, приготвена специално за тях. Беше много романтично. Чувстваше се нещо от атмосферата на приказките от „Хиляда и една нощ“. Джулия показа на Том стаята му, която бе до стаята на Роджър, и отиде да спи. На другата сутрин се събуди късно. Денят беше прекрасен. Не бе поканила никакви гости, за да прекара целия ден с Том. Когато се облече, двамата щяха да отидат край реката. Джулия закуси, взе вана. Облече лека бяла рокля, която бе подходяща за разходка по слънчевия бряг на реката и много й отиваше, и широкопола сламена шапка, която хвърляше топъл отблясък върху лицето й. Сложи си съвсем малко грим. Погледна се в огледалото и се усмихва със задоволство. Наистина изглеждаше млада и много хубава. С безпогрешна походка Джулия се отправи към градината. На ливадата, която се спускаше до самата река, видя Майкъл, заобиколен от неделните вестници. Беше сам.
— Мислех, че си отишъл да играеш голф.
— Не, момчетата отидоха. Реших, че ще им бъде по-приятно да бъдат сами. — Той се усмихна с привичната си дружелюбност. — В сравнение с мен те са твърде енергични. В осем часа вече се къпеха и още щом погълнаха закуската си, се метнаха на колата на Роджър и потеглиха.
— Радвам се, че са се сприятелили.
Джулия беше искрена. Бе малко разочарована, че няма да се разходи с Том край реката, но много й се искаше Том да се хареса на Роджър — имаше чувството, че Роджър не приема хората току-така. В края на краищата оставаха й цели две седмици, през които щеше да бъде с Том.
— Не крия от теб, че когато съм с тях, се чувствам истински старец — забеляза Майкъл.
— Глупости! Ти си много по-красив и от двамата и това ти е добре известно, любими мой.
Майкъл повдигна брадичката си и глътна коремчето си.
Момчетата се върнаха за обяд.
— Извинете, че закъсняхме — каза Роджър. — Имаше дяволски много народ и трябваше да чакаме почти на всяка площадка, за да започнем някой тур. Направихме по равен брой удари.
Бяха адски гладни, възбудени и извънредно доволни от себе си.
— Колко е хубаво, че днес нямаме гости — каза Роджър. — Страхувах се, че цялата тази банда отново ще пристигне и че ще трябва да се държим като послушни деца.
— Реших, че би било добре да си починем — каза Джулия.
Роджър я погледна.
— Това ще ти се отрази добре, мамо. Имаш твърде уморен вид.
„Наблюдателен е, няма що. Не, не бива да показвам, че това ме засяга. Слава богу, умея да играя.“
Тя весело се засмя.
— Цяла нощ не спах и си блъсках главата как да те отървем от пъпките по лицето ти.
— Да, нали са ужасни? Том казва, че и той е имал пъпки.
Джулия погледна Том. С открита на гърдите си тениска, с разчорлените си коси, малко позагорял от слънцето, той изглеждаше невероятно млад. Искрено казано, не по-възрастен от Роджър.
— А на него му се бели носът — продължаваше Роджър със смях. — Ще заприлича на плашило!
Джулия почувства леко безпокойство. Изглежда, че Том е отърсил от себе си няколко години и че е станал връстник на Роджър не само по възраст.
Те си бъбреха глупости. Изядоха огромно количество храна, изпиха по няколко халби бира. Майкъл, който ядеше и пиеше както винаги съвсем умерено, ги гледаше с усмивка. Радваше се на младостта им и на хубавото им настроение. Той напомняше на Джулия стар пес, който, едва помахвайки с опашка, се излежава на слънце и наблюдава как малките кученца си играят край него. Поднесоха кафето на поляната. Беше толкова приятно да седиш на сянка и да се любуваш на реката! Том изглеждаше много строен и грациозен в дългите си бели панталони. Никога преди Джулия не го бе виждала да пуши лула. Кой знае защо, това я трогна. Но Роджър започна да му се присмива.
— Защо пушиш — защото ти е приятно, или защото искаш да се почувстваш по-възрастен?