— Млъкни — каза Том.
— Изпи ли кафето си?
— Да.
— Тогава да отидем на реката.
Том нерешително погледна Джулия. Роджър забеляза това.
— О, всичко е наред, не трябва да се безпокоиш за моите почтени родители. Те имат неделните вестници. Наскоро мама ми подари спортна лодка.
„Спокойно, спокойно… Не избухвай. Каква глупачка съм била да му подаря тази лодка!“
— Добре — каза тя със снизходителна усмивка, — вървете на реката, само внимавайте да не паднете във водата.
— Ако паднем, няма да ни заболи. Ще се върнем за чая. Татко, тенис кортът маркиран ли е? След това бихме искали да поиграем.
— Може би баща ти ще намери още някого и ще можете да играете по двойки.
— О, не се безпокойте, играта един срещу един е още по-интересна, а и така ще можем да се поупражняваме. — След това се обърна към Том: — Хайде да видим кой по-напред ще дотича до навеса за лодки.
Том скочи на крака и се втурна да бяга, Роджър го последва. Майкъл взе един вестник и започна да си търси очилата.
— Добре си паснаха, нали?
— Очевидно.
— Страхувах се, че на Роджър ще му бъде скучно тук с нас. Хубаво е, че сега има компания.
— Не ти ли се струва, че Роджър не се съобразява с никого, освен със себе си?
— Имаш предвид тениса? Що се отнася до мен, право да ти кажа, все ми е едно дали ще играя, или не. Напълно естествено е, че момчетата искат да се забавляват сами. От тяхна гледна точка аз съм старец и само ще им разваля играта. В края на краищата най-важното е да се чувстват добре.
Джулия почувства угризение на съвестта. Майкъл беше прозаичен, стиснат, самодоволен, но необикновено добър и не притежаваше никакъв егоизъм. Той не познаваше завистта. Доставяше му удоволствие да прави другите щастливи, ако това, разбира се, не струваше пари. За Джулия Майкъл беше разтворена книга. Безспорно всичките му мисли бяха банални, но от друга страна, той не можеше да се срамува от нито една от тях. Вбесяваше се от това, че при всичките си достойнства, вместо да й внуши любов към себе си, Майкъл й бе убийствено скучен.
— Мисля, че си много по-добър от мен, миличък мой — каза тя.
Майкъл се усмихна със своята мила дружелюбна усмивка и поклати глава.
— Не, скъпа, аз имах забележителен профил, но ти притежаваш огромен талант.
Джулия се засмя. Беше дори забавно да разговаряш с човек, който никога не се досеща за какво става дума. Но какво имат предвид хората, когато говорят за актьорски талант? Джулия често се питаше какво точно я бе поставило с една глава по-високо от другите съвременни актьори. В първите години на своята кариера тя имаше недоброжелатели. Сравняваха я, съвсем не в нейна полза, с тази или онази актриса, която се ползваше с благоразположението на публиката. Но отдавна вече никой не й оспорваше палмата на първенството. Разбира се, нейната известност не беше толкова голяма, колкото на кинозвездите. Джулия опита в киното, но нямаше успех: лицето й, толкова подвижно и изразително на сцената, някак се губеше на екрана и след първите проби тя, с одобрението на Майкъл, отхвърляше всички предложения, които получаваше от време на време. Тази нейна позиция й послужи като чудесна реклама. Джулия не завиждаше на кинозвездите: те се появяваха и изчезваха, а тя оставаше. Когато имаше случай, ходеше да гледа играта на други видни лондонски актриси. Джулия не се скъпеше на похвали и го правеше съвсем искрено. Понякога нечие изпълнение й се струваше толкова хубаво, че никак не можеше да разбере защо хората вдигат такъв шум около нея. Прекрасно знаеше с каква висока репутация се ползва сред публиката, но самата тя имаше доста скромно мнение за себе си. Винаги се удивляваше на това, че хората изпадат във възторг от някоя нейна интонация или жест, които й се удаваха толкова естествено, че й се струваше, че това не би могло да се изиграе по друг начин. Критиците се възхищаваха от нейната разностранност. Особено хвалеха способността й да влезе в образа. Не че съзнателно е наблюдавала и копирала някого, просто когато се заемеше с нова роля, неизвестно откъде в главата й нахлуваха смътни възпоминания и тя разбираше, че знае много неща за своята нова героиня, неща, които не е и подозирала. Джулия често си спомняше за някои свои познати или дори за някой случаен човек, когото бе виждала на улицата или на прием. Съчетаваше тези възпоминания със собствената си индивидуалност и така създаваше образ, основан на реалния живот, но обогатен от нейния собствен опит, от отличното владеене на актьорската техника и от личното й обаяние. Хората мислеха, че тя играе само три-четири часа, докато е на сцената; не знаеха, че образът, който създава, е живял в нея през целия ден — и когато увлечено разговаряше с някого, и когато се занимаваше с други неща. Често й се струваше, че в нея живеят двама души: известна актриса, любимка на всички, най-елегантната жена в Лондон — но това бе само илюзия, — и героинята, която изобразяваше на сцената всяка вечер — и това вече бе нейното истинско „аз“.