„Проклета да съм, ако знам какво е това актьорски талант“, мислеше си тя, „но затова пък знам нещо друго: бих дала всичко, което притежавам, за да стана отново на осемнадесет години.“
Но това не беше истина. Ако й се предоставеше възможност да се върне назад в миналото си, не се знаеше дали би пожелала да стори това. По-скоро не. И не популярността й, ако щете, не славата й бяха скъпи, не властта й над зрителите и не искрената любов, която изпитваха към нея, и, разбира се, не парите, които й носеше талантът; не, опияняваше я друго — невидимата сила, която чувстваше в себе си, властта над изразните средства. Можеше да получи роля, дори не много добра роля, с глупав текст и благодарение на личните си качества, благодарение на своето изкуство, благодарение на отличното владеене на актьорския занаят, който чувстваше с всяка фибра на тялото си, да й вдъхне живот. В това нямаше равна на себе си. Понякога Джулия се чувстваше богиня.
„И при това“, засмя се тя, „Том още не се е бил родил.“
Най-сетне беше толкова естествено, че на него му харесва да се забавлява с Роджър. Та те са почти на една възраст. Принадлежат към едно и също поколение. Днес е първият ден на отпуска му, нека се повеселят, остават още цели две седмици. Скоро на Том ще му омръзне да прекарва времето си с това седемнадесетгодишно хлапе. Роджър е много мил, но скучен, майчинската любов не можеше да я заслепи. Трябва само да внимава и да не се издаде, че се обижда. От самото начало Джулия реши, че няма да предявява никакви изисквания към Том; ако почувства, че с нещо й е задължен, това би могло да се окаже съдбоносно за нея.
— Майкъл, защо не предложиш на Том другия апартамент, който е над гаража? Сега, след като си е взел и последния изпит и е вече експерт-счетоводител, не е прилично да живее в тази своя мебелирана стая.
— Идеята не е лоша. Ще го попитам.
— Ще спестиш таксата на агента, който ще ти намери наемател. Ще помогнем на Том да се обзаведе. Имаме куп стари мебели, които не са ни нужни. По-добре е Том да се възползва от тях, отколкото да гният на тавана.
Том и Роджър се върнаха за чая, изгълтаха куп сандвичи и играха тенис, докато се стъмни. След вечеря играха на домино. Джулия разигра блестяща сцена — все още млада майка, която нежно наблюдава сина си и неговия приятел. Легна си рано. Скоро момчетата също се качиха в стаите си и тъй като те бяха разположени точно над нейната спалня, тя чу, че Роджър влезе при Том. Двамата започнаха да си бъбрят. И техните, а и нейните прозорци бяха отворени и до ушите й достигаха оживените им гласове. Но за какво, боже мили, можеха да си говорят толкова много? Според нея нито един от двамата не бе така разговорлив. След малко се разнесе гласът на Майкъл:
— Хайде, момчета, марш в леглата! Утре ще си говорите.
Те се засмяха.
— Добре, татко — извика Роджър.
— Ама че бърборковци!
Тя отново чу гласа на Роджър:
— Лека нощ, приятелю!
И сърдечния отговор на Том:
— Лека нощ, приятелю!
„Идиоти!“, гневно промърмори Джулия сама на себе си.
На другата сутрин, докато закусваше в леглото, Майкъл влезе при нея.
— Момчетата отидоха в Хантъркоум да играят голф. Имаха намерение да изиграят два рунда и попитаха дали непременно трябва да се върнат за обяд. Казах им, че може и да не се връщат.
— Не бих могла да твърдя, че съм във възторг, когато Том гледа на нашия дом като на хотел — забеляза Джулия.
— Мила, но те са просто момчета. Наистина нека се развличат колкото си искат.
Значи, днес тя изобщо няма да види Том — между пет и шест трябва да излезе, ако иска да бъде в театъра навреме. Добре му е на Майкъл, как няма да се отнася толкова добродушно към всичко. Беше обидена. Щеше й се да заплаче. Сигурно е съвсем равнодушен към нея — сега тя мислеше за Том, — а пък бе решила, че днес ще бъде друго, не както вчера. Беше се събудила с твърдото намерение да бъде търпелива и да приема нещата такива, каквито са, но не й бе дошло наум, че я чака такова разочарование.