Иви не отговаряше. Тя продължаваше методично да подрежда предметите на тоалетната масичка така, както Джулия би искала да ги види.
— Защо, по дяволите, не отговаряш, когато разговарям с теб?
Иви се обърна и я погледна. Замислено разтърка носа си с пръст.
— Може и да сте велика актриса, но…
— Върви по дяволите!
След като свали театралния си грим, Джулия не започна да се гримира отново, а само постави съвсем светлосини сенки под очите си. Кожата й беше гладка и бяла и без червило и руж лицето й изглеждаше бледо и изнурено. Облечена в мъжки халат, тя беше безпомощна, крехка и заедно с това елегантна. На сърцето й бе тежко и тя много се вълнуваше, но когато се погледна в огледалото, промърмори: „Мими в последното действие на «Бохеми»“. Без сама да си дава сметка за това, тя се изкашля два пъти, като че ли страдаше от туберкулоза. Джулия загаси ярката светлина на тоалетната масичка и полегна на дивана. Скоро на вратата се почука и Иви доложи за мистър Фенъл. Джулия му протегна бялата си слаба ръка.
— Извини ме, че лежа, не се чувствам съвсем добре. Вземи си стол. Много мило, че дойде.
— Не си ли добре? Какво ти е?
— О, нищо страшно — на безкръвните й устни се появи измъчена усмивка. — Просто през последните две-три нощи не спах добре.
Джулия обърна своите прекрасни очи към Том и няколко минути мълчаливо го наблюдаваше. Той изглеждаше намусен, но, кой знае защо, й се стори, че е изплашен.
— Чакам да ми обясниш в какво съм виновна. Какво имаш против мен? — промълви най-после Джулия с тих глас.
Гласът й леко трепереше, но това бе съвсем естествено. „Господи, струва ми се, че и аз съм изплашена!“
— Няма смисъл да се връщаме към това. Исках да ти кажа едно-единствено нещо: страхувам се, че няма да мога веднага да ти върна онези двеста лири, които ти дължа, просто нямам толкова пари в момента, но ще ти ги изплащам на части. Много ми е неприятно да те моля за отсрочка, но нямам друг изход.
Джулия се повдигна и постави ръцете си върху своето разбито сърце.
— Не разбирам. Две нощи лежах, без да мигна, и през цялото време си мислех какво се е случило. Страхувах се, че ще полудея. Опитвах се да разбера. И не можах. Не можах.
„В коя пиеса съм казвала това?“
— Не можеш? Прекрасно разбираш всичко. Ти ми се разсърди и реши да ме накажеш. И го направи. Хубаво ми го върна. Не можеше да измислиш по-добър начин да изразиш презрението си.
— Но за какво съм искала да те наказвам? Защо е трябвало да ти се сърдя?
— Защото отидох в Мейдънхед с Роджър на онази забава, а ти искаше да се върна с теб.
— Но нали самата аз казах, че може да отидете? Дори ви пожелах да прекарате приятно.
— Разбира се, но очите ти святкаха от ярост. Нямах особено желание да ходя там, но на Роджър толкова много му се искаше! Казах му, че би било по-добре да се върнем заедно и да вечеряме с теб и Майкъл, но той ми отвърна, че вие бихте се радвали да се избавите от нас и реших да не вдигам шум около това. А когато видях, че си разгневена, беше вече твърде късно да се откажа.
— И въпреки всичко не бях ядосана. Не мога да си представя как ти е хрумнало това. Напълно естествено е да ви се иска да отидете на забава. Нима мислиш, че съм такава свиня, за да бъда недоволна, че се развличаш през време на двуседмичния си отпуск? Горкото ми момче, страхувах се само от едно — че ще ти е скучно. Толкова силно желаех да прекараш добре!
— Тогава защо ми остави онези пари и ми написа такава бележка? Беше толкова оскърбително.
Гласът на Джулия секна. Устните й затрепериха, тя не можеше да овладее лицето си и това бе трогателно. Том смутено се извърна настрана.
— Беше ми непоносимо да си помисля, че ще хвърлиш парите си за бакшиш на слугите. Знам, че не си толкова богат и че беше похарчил достатъчно за бакшиш, когато играеше голф. Презирам жени, които излизат с някой млад мъж и му разрешават да плаща за всичко. Толкова са неделикатни! Постъпвам с теб, както бих постъпила с Роджър. Дори и не съм помислила, че ще засегна самолюбието ти.
— Ще се закълнеш ли?
— Разбира се. Господи, нима след всички тези месеци никак не ме познаваш! Ако това, което си мислиш, е наистина вярно, колко подла бих била, колко жестока и жалка, каква простачка, каква безсърдечна и вулгарна жена! За такава ли ме смяташ?
Труден въпрос.
— Няма значение. Все едно, не би трябвало да приемам скъпи подаръци и да заемам пари от теб. Това ме постави в ужасно положение. Защо си мисля, че ме презираш? Защото и сам чувствам, че имаш право на това. Наистина не мога да си позволя да се движа с хора, които са толкова по-богати от мен. Бях глупак да си мисля, че това е възможно. Беше ми много весело и интересно, прекарах великолепно времето си, но сега всичко е свършено. Повече няма да се виждаме.