Джулия дълбоко въздъхна.
— Ти просто пет пари не даваш за мен. Ето какво искаш да ми кажеш.
— Това е несправедливо.
— Ти си всичко за мен. Знаеш това! Ах, колко съм самотна! Твоето приятелство означаваше толкова много за мен. Обкръжена съм от хрантутници и паразити, а знаех, че ти си безкористен. Чувствах, че мога да се опра на теб. Беше ми толкова хубаво с теб. Ти си единственият човек, пред когото мога да разкрия истинското си „аз“. Нима не разбираш какво удоволствие бе за мен да ти помагам малко. Не съм ти подарила тези дреболии заради теб, а заради себе си; бях толкова щастлива да видя, че използваш нещата, които съм ти дала. Ако означавах нещо за теб, това не би те унизило, не би те засегнало.
Джулия отново го погледна. Винаги й се бе удавало да плаче с лекота, а сега се чувстваше толкова нещастна, че не й бе нужно ни най-малко усилие. Том нито веднъж не я беше виждал разплакана. Тя умееше да плаче, без да хлипа — прекрасните й тъмни очи широко отворени, лицето й почти неподвижно. Големи тежки сълзи се стичаха по него. Вцепенението й, трагичната й поза създаваха удивително вълнуващ ефект. Джулия не бе плакала така от времето, когато играеше в „Раненото сърце“. Господи, колко я бе разтърсила тази пиеса. Тя не гледаше Том, гледаше право пред себе си; беше обезумяла от болка, но какво беше това? Другото, вътрешното й „аз“ прекрасно разбираше какво прави тя. Това нейно друго „аз“ споделяше скръбта й и едновременно с това наблюдаваше как я изразява. С крайчеца на окото си Джулия забеляза, че Том пребледня, усети, че внезапно остра болка прониза сърцето му, че плътта и кръвта му просто не могат да издържат на неимоверното й страдание.
— Джулия!
Гласът му изневери. Тя бавно обърна насълзените си очи към него. Това не беше просто плачеща жена, той виждаше пред себе си цялата скръб на човешкия род, неизмеримата, неутешима скръб — участта човешка. Падна на колене и я привлече в обятията си. Беше потресен.
— Любима, любима!
Джулия не помръдваше. Като че ли не осъзнаваше, че той е тук, до нея. Том целуваше плачещите й очи, търсеше с устните си нейните. Тя му ги подаде, като да бе безпомощна пред тях, като че ли не разбираше какво става с нея и бе лишена от каквато и да било воля. С почти незабележимо движение Джулия се притисна до него с цялото си тяло, ръцете й постепенно обвиха врата му. Тя лежеше в обятията на Том ако не съвсем инертна, то така, като че ли всичките й сили, цялата нейна енергия я бяха напуснали. Той чувстваше в устата си соления вкус на сълзите й. Най-после, уморена, Джулия се отпусна на дивана, като все още го прегръщаше с меките си ръце. Устните му се прилепиха до нейните.
Ако след четвърт час някой я видеше, такава спокойна и весела, само леко почервеняла, никога не би се досетил, че съвсем скоро е плакала толкова горчиво. Двамата изпиха по чаша уиски със сода, изпушиха по цигара, като се гледаха влюбено един друг.
„Той е душичка“ — мислеше си тя.
Хрумна й, че може да му достави удоволствие.
— На спектакъла тази вечер ще присъстват херцог и херцогиня Рикаби, а след това ще вечеряме заедно в „Савой“. Аз съм без кавалер. Но ти не искаш да дойдеш, нали?
— Ако пожелаеш, с удоволствие ще дойда.
Руменината, която се сгъсти до червено върху страните му, й подсказа колко е развълнуван от възможността да се срещне с такива високопоставени особи. Джулия не му каза, че семейство Рикаби биха отишли, където и да е само и единствено за да вечерят на чужда сметка. Том си взе подаръците обратно, наистина доста срамежливо, но все пак ги взе. Когато си тръгна, Джулия седна пред тоалетната масичка и се погледна в огледалото.
„Колко е хубаво, че мога да плача, без очите ми да се подуват“, каза си тя. Леко масажира клепачите си. „И все пак мъжете са толкова глупави!“
Беше щастлива. Сега всичко щеше да бъде добре.
Тя си бе възвърнала Том. Но някъде в дълбините на душата си изпитваше към него, макар и слабо презрение, задето бе такъв простодушен глупак.
XVI
По някакъв необясним начин кавгата им разруши бариерата между Джулия и Том и ги сближи още повече. Когато отново стана въпрос за жилището, Том не се съпротивляваше толкова силно. Изглежда, че след като се помириха и след като взе обратно подаръците и се съгласи да забрави дълга си към нея, той остана глух към гласа на съвестта си. Докато обзавеждаха апартамента му, двамата много се забавляваха. Жената на шофьора почистваше и готвеше закуската на Том. Джулия имаше ключ и понякога отиваше там, сядаше в гостната и чакаше Том да се върне от кантората. Два-три пъти в седмицата двамата вечеряха навън, танцуваха, след това вземаха такси и отиваха в апартамента му. Тази есен бе щастлива за Джулия. Пиесата, която играеха, се радваше на успех. Тя се чувстваше млада и пълна с енергия. Роджър трябваше да си дойде за Коледа, но щеше да остане у дома само две седмици, а след това да замине за Виена. Джулия знаеше, че той отново ще увлече Том, и реши да не се разстройва от това. Младостта съвсем естествено се привличаше от младостта и тя нямаше никакви причини да се вълнува, ако в продължение на няколко дни момчетата бъдат така погълнати един от друг, че Том забрави дори да мисли за нея. Сега тя здраво го държеше. Той се гордееше, че й е любовник, това го правеше по-самоуверен. Ласкаеше се да бъде толкова близък познат с мнозина повече или по-малко високопоставени особи, а това беше възможно само като дружи с нея. Ужасно искаше да стане член на някой добър клуб и Джулия подготвяше почвата за това. Чарлс никога нищо не й бе отказвал и тя не се съмняваше, че ако се заеме с тази работа с необходимия такт, ще го убеди да предложи Том за член на някой от своите клубове. Да харчи пари, без да мисли, също беше ново и възхитително усещане за Том; Джулия насърчаваше разточителството му. Беше си внушила, че той ще свикне с този живот и после ще разбере, че просто не може без нея.