— Никога не съм ви лъгала, Доли, и вече съм твърде стара, за да започна. Давам ви честната си дума, че Том никога не е бил нищо повече за мен, освен приятел.
— Свалихте огромна тежест от душата ми.
Джулия знаеше, че Доли не й вярва и това беше известно на Доли. Тя продължи:
— В такъв случай, Джулия, окъпа, бъдете благоразумна заради самата себе си. Не се появявайте никъде вече с този младеж. Оставете го.
— О, не мога да го направя. Това ще бъде равносилно на признание, че хората са били прави, когато са злословили за нас. Съвестта ми е чиста. Мога да си позволя да държа главата си високо вдигната. Бих се презирала, ако в постъпките си се ръководех от злостни клюки.
Доли напъха краката си обратно в обувките, извади червилото от чантичката и начерви устните си.
— Какво пък, скъпа, не сте дете и знаете какво вършите.
Разделиха се хладно.
Но две или три фрази, произнесени от Доли, неприятно засегнаха Джулия. Не й излизаха от ума. Смущаващ беше фактът, че клюката бе много близо до истината. Но какво значение има всичко това? Милиони жени си имат любовници и това никого не вълнува. Та тя е актриса. Никой не може да очаква от една актриса да бъде образец на порядъчна жена.
„За всичко е виновна проклетата ми добродетелност. За всичко.“
Джулия си беше спечелила слава на изключително добродетелна жена, която не може да бъде засегната от езика на злословието, а сега репутацията й се бе превърнала в затвор, който сама си беше построила. Но това далеч не беше всичко. Какво е искал да каже Том с твърдението си, че играела по неговата свирка? Неговите думи дълбоко я бяха засегнали. Жалък глупак. Как е посмял? Не знаеше как да постъпи. Би искала да го нахока, но какъв смисъл би имало? Той щеше да отрече. Най-добре беше да запази мълчание. Бе отишла твърде далеч и трябваше да приеме нещата, каквито са. Няма смисъл да си затваря очите пред истината: Том не я обичаше. Беше станал неин любовник, защото това ласкаеше суетата му, даваше му достъп до много приятни неща и в крайна сметка го издигаше в собствените му очи.
„Ако не бях такава глупачка, щях да го зарежа“. Джулия ядовито се изсмя. „Лесно е да се каже. Аз го обичам!“
А най-странното бе, че като надзърна в сърцето си, видя, че от нанесената обида се възмущава не Джулия Ламбърт жената — на нея й бе все едно. От обидата беше засегната Джулия Ламбърт актрисата. Често чувстваше, че талантът й — критиците го наричаха „гений“, но това беше твърде високомерна дума, по-добре да се каже „нейната дарба“ — това не е тя и дори не е част от нея, а нещо извън собственото й същество, което използва нея, Джулия Ламбърт жената, за да се изяви. Това беше неизвестна ней субстанция, вдъхновение, което, изглежда, я озаряваше свише, и чрез нея Джулия вършеше онова, на което самата бе неспособна. Тя беше обикновена, привлекателна, старееща жена. А дарбата й нямаше нито форма, нито възраст. Това беше някакъв дух, който свиреше на нея така, както цигулар — на своята цигулка. И именно пренебрежението към този дух я ожесточаваше.
Джулия се опита да заспи. Беше така свикнала със следобедния сън, че трябваше само да легне, за да заспи веднага, но днес неспокойно се въртеше от една страна на друга, а сънят все не идваше. Най-после погледна часовника. Том често се връщаше от работа след пет. Тя копнееше за него, в обятията му намираше покой и когато беше с него, нищо друго нямаше значение. Джулия набра телефонния му номер.
— Ало! Да! Кой е?
Тя панически притисна слушалката до ухото си. Беше гласът на Роджър. Тя прекъсна разговора.
XIX
През нощта почти не спа. Все още беше будна, когато чу, че Роджър се върна, и като светна лампата, видя, че е четири часът. Намръщи се. На сутринта Роджър шумно слизаше по каменната стълба точно когато тя се канеше да става.
— Може ли да вляза, мамо?
— Влез.
Той беше все още по пижама, отгоре с халат. Тя му се усмихна — изглеждаше толкова свеж, толкова млад.
— Снощи се върна много късно.
— Не много. Около един часа.
— Лъжец. Погледнах часовника си. Беше четири.
— Е, четири — значи, четири — съгласи се весело той.
— Но, за бога, какво правихте до толкова късно?
— След представлението отидохме да вечеряме на едно място. Танцувахме.
— С кого?
— С две момичета, които срещнахме там. Том ги познаваше отпреди.
— Как се казват?
— Едната — Джил, а другата — Джоун. Не знам фамилните им имена. Джоун е актриса. Попита ме дали не мога да й издействам да бъде дубльорка в следващата ти пиеса.