— Не виждам причини пиесата да не се играе и през лятото. Освен това не обичам да се запознавам с нови хора. Предпочитам да остана тук с приятелите си.
— Според мен това е глупаво. Приятелите ти прекрасно ще преживеят и без теб. А ти ще прекараш чудесно времето си в Ню Йорк.
Звънливият й смях прозвуча напълно убедително.
— Човек може да си помисли, че мечтаеш да се отървеш от мен.
— Разбира се, ще ми е ужасно тъжно за теб. Но нали ще се разделим само за няколко месеца? Ако аз имах такава възможност, никога не бих я пропуснал.
Когато привършиха вечерята и портиерът им повика такси, Том даде своя адрес, като че ли това се разбираше от само себе си. В таксито обви с ръка кръста й и я целуна, а по-късно, когато лежеше в обятията му на тясното единично легло, Джулия почувства, че цялата мъка, която я бе терзала през последните две седмици, не е толкова висока цена за щастливия покой, който в този миг изпълваше сърцето й.
Джулия продължаваше да посещава модни ресторанти и нощни кабарета с Том. Ако на хората им се харесваше да мислят, че Том й е любовник, нека си мислят, на нея й бе безразлично. Но когато й се щеше да излезе някъде с Том, той все по-често беше зает. Сред нейните приятели аристократи се разпространи слухът, че Том Фенъл може да даде умен съвет как да се намали данъкът върху доходите. Семейство Денорънт го поканиха за уикенда във вилата си и там той се срещна с цяла тълпа техни приятели, които бяха радостни да се възползват от професионалните му познания. Том започна да получава покани от хора, които Джулия не познаваше. Общите им близки споменаваха името му пред нея.
— Нима не познавате Том Фенъл? Доста е умен, нали? Чух, че е помогнал на семейство Джилиънс да спестят няколкостотин лири от данъка върху доходите си.
На Джулия това никак не се харесваше. Преди Том можеше да попадне някъде на гости само чрез нея. По всичко личеше, че сега той съвсем спокойно минаваше и без нейната особа. Беше любезен и скромен, обличаше се много добре и винаги изглеждаше свеж и акуратен, което предразполагаше хората към него. При това можеше да им помогне да си запазят парите. Джулия познаваше достатъчно добре света, в който Том копнееше да влезе, за да разбере, че скоро той ще си създаде добро положение в него. Тя нямаше твърде високо мнение за нравствеността на жените, които той щеше да срещне там, и можеше да назове не една титулувана особа, която би била радостна да го отмъкне. Единственото, което я утешаваше, беше фактът, че всички до едни бяха стиснати до мозъка на костите си. Доли бе казала, че той получава четиристотин лири на година; с тези пари нямаше да оцелее сред такова общество.
Джулия решително се бе отказала от пътуването до Америка още преди да заговори с Том за това; всеки ден театралната зала беше препълнена. Но ето че съвсем неочаквано във всички лондонски театри се забеляза необясним застой — публиката почти престана да ги посещава, което веднага се отрази на приходите. По всичко личеше, че пиесата едва ще се задържи на сцената до Великден. Разполагаха с друга пиеса, на която възлагаха големи надежди. Наричаше се „Модерни времена“ и двамата с Майкъл имаха намерение да открият есенния сезон с нея. В тази пиеса имаше великолепна роля за Джулия, тя притежаваше и едно друго преимущество — Майкъл също намери своето амплоа в нея. Такива пиеси не слизаха от репертоара цяла година. Майкъл не хареса много идеята да я поставят през май, точно преди летния сезон, но очевидно друг изход нямаше и той започна да подбира актьорския състав.
По време на антракта на едно дневно представление Иви донесе на Джулия бележка. Тя с удивление позна почерка на Роджър.
„Скъпа мамо, разреши ми да ти представя Джоун Денвър, за която съм ти говорил. Тя копнее да попадне в театър «Сидънс» и би била щастлива да я вземеш за дубльорка дори на някоя съвсем малка роля.
Джулия се усмихна на официалния тон на бележката. Забавно й беше, че синът й е вече голям и дори се опитва да намери работа на своите приятелки. И тутакси си спомни коя беше Джоун Денвър. Джоун и Джил. Същото онова момиче, което бе съблазнило клетия Роджър. Джулия се намръщи. Все пак беше й любопитно да я види.
— Джордж тук ли е още?
Джордж беше портиерът. Иви кимна и отвори вратата.
— Джордж!
Джордж влезе.
— Тук ли е дамата, която донесе това писмо?
— Да, мис.
— Кажете й, че след представлението ще я приема.
В последното действие Джулия се появяваше във вечерен тоалет с шлейф. Роклята бе изключително разкошна и подчертаваше прекрасната й фигура. В тъмните й коси блестеше диадема от брилянти, а на ръцете — брилянтови гривни. Тя изглеждаше величествена, така, както изискваше ролята й. Прие Джоун Денвър веднага след като стихнаха и последните аплодисменти. Тя умееше моментално да премине от ролята си във всекидневието, но сега без всякакво усилие продължаваше да бъде надменната, хладна, величествена и все пак учтива героиня от пиесата.