— Накарах ви да чакате толкова дълго, че реших да ви приема, преди да съм се преоблякла.
Сърдечната й усмивка беше усмивка на кралица; снизходителният й тон караше останалите да се държат на почтително разстояние. От пръв поглед разбра какво представлява девойката, която бе влязла в гримьорната й. Младичка, с кукленско лице и чипо носле, силно и не много изкусно гримирана.
„Краката и са твърде къси“, помисли си Джулия, „доста незначително момиче.“
Очевидно девойката бе облякла официалните си дрехи и погледът, който Джулия им хвърли, беше достатъчен.
„Шафтсбъри Авеню. Конфекция с намалени цени.“
Горкото момиче страшно нервничеше. Джулия й предложи да седне и й подаде цигара.
— Кибритът е до вас.
Когато девойката се опита да запали клечката кибрит, Джулия забеляза, че ръцете й треперят. Първата се счупи, тя взе друга и трябваше да драсне по кибритената кутия три пъти подред, преди да я запали.
„Ако Роджър я види в този миг! Евтин руж, евтино червило и изплашена до смърт. А той си я имаше за весело момиче.“
— Отдавна ли играете, мис… Извинете, забравих името ви.
— Джоун Денвър. — Гърлото на девойката пресъхна, тя едва говореше. Цигарата й изгасна и тя безпомощно я държеше в ръка. — Две години — отвърна тя на въпроса на Джулия.
— На колко сте години?
— Деветнадесет.
„Лъжеш. Вече си на двадесет и две.“
— Познавате ли сина ми?
— Да.
— Той току-що завърши Итън. Замина за Виена да учи немски език. Разбира се, още е твърде млад, но двамата с баща му решихме, че ще му бъде от полза да прекара няколко месеца зад граница, преди да постъпи в Кеймбридж. А в какви роли сте играли? Цигарата ви изгасна. Вземете си друга.
— О, няма значение, благодаря. Играла съм в провинцията, но ужасно ми се иска да играя в Лондон.
Отчаянието й даде кураж и тя произнесе къса реч, явно подготвена преди това.
— Невероятно ви се възхищавам, мис Ламбърт. Винаги съм твърдяла, че сте най-великата актриса на английската сцена. От вас научих много повече, отколкото през всичките години, прекарани в Кралската академия по театрално изкуство. Мечтата на моя живот, мис Ламбърт, е да играя във вашия театър. Само ако можете да ми дадете и най-малката роля! Това ще бъде най-големият шанс, който едно момиче може да получи.
Джоун Денвър свали евтината си шапка и с бързо движение разтърси късо подстриганите си къдрици.
— Имате красиви коси — каза Джулия.
Все още със същата надменна, но безкрайно приветлива усмивка, усмивката, която кралица дарява на поданиците си по време на тържествени процесии, Джулия внимателно наблюдаваше Джоун. Не казваше нищо. Помнеше афоризма на Жана Тебу: „Не прави пауза, ако не е крайно необходимо, но ако правиш, продължи я колкото можеш по-дълго.“ Джулия почти чу колко силно бие сърцето на момичето, видя как се свива в евтината си рокля, как се свива в собствената си кожа.
— Какво ви накара да поискате от сина ми препоръчително писмо?
Джоун почервеня под грима си и преди да отговори, преглътна.
— Срещнах го у един мой приятел и му казах колко се възхищавам от вас, а той ми отвърна, че е възможно в следващата ви пиеса да се намери нещо за мен.
— В момента си припомням всички роли.
— Аз и не мечтая за роля. Ако бих могла да бъда дубльорка. Искам да кажа, че това би ми дало възможност да посещавам репетициите и да изуча вашата техника. Това би било истинска школа за мен. Всички казват така.
„Глупачка. Опитва се да ме ласкае. Като че ли сама не знам. А за какъв дявол трябва да я уча?“
— Много мило от ваша страна. Повярвайте, самата аз съм една обикновена жена. Публиката е толкова добра към мен, толкова добра… Вие сте хубавичка. И младичка. Младостта е прекрасна. Винаги сме се старали да даваме възможност на младите хора да се изявят. В края на краищата не сме вечни и смятаме за свой дълг пред публиката да подготвим наша смяна, да заеме мястото ни, когато му дойде времето.