Джулия произнесе тези думи с прекрасно поставения си глас толкова просто, че Джоун Денвър почувства топлина в сърцето си. Беше й се удало да надхитри старата жена и можеше да смята, че ролята на дубльорка е вече в джоба й. Том Фенъл й бе казал, че ако не се държи като глупачка, познанството й с Роджър може да доведе до нещо.
— О, това няма да е скоро, мис Ламбърт — каза тя и очите й, нейните хубавички тъмни очи, светнаха.
„Тук си права, моето момиче, напълно права. Бас държа, че ще играя по-добре от теб, дори когато съм на седемдесет години.“
— Трябва да си помисля. Още не знам какви дубльори ще са ни нужни за следващата пиеса.
— Говорят, че Ейвис Крайтън ще играе девойката. Бих могла да я дублирам.
Ейвис Крайтън. Нито един мускул не трепна на лицето на Джулия, сякаш това име не означаваше нищо за нея.
— Мъжът ми спомена, но още нищо не е решено. Аз въобще не я познавам. Талантлива ли е?
— Мисля, че е талантлива. Учихме заедно в театралната школа.
— Казват, че е хубава като картина. — Когато стана, за да покаже, че аудиенцията е свършила, Джулия свали маската си на кралица. Тя промени тона си и на секундата стана веселата добродушна актриса, която с радост би оказала приятелска услуга, стига да е по силите й.
— Добре, скъпа, оставете ми името и адреса си и ако се появи нещо подходящо, ще ви уведомя.
— Няма ли да забравите за мен, мис Ламбърт?
— Не, скъпа, обещавам ви, че няма да ви забравя. Толкова ми беше приятно да се запозная с вас. Вие сте много сладко момиче. Ще намерите ли сама изхода? Довиждане.
„За пръв и последен път стъпва в този театър“, каза си Джулия, когато девойката излезе. „Малка мръсница, да съблазни сина ми! Горкото момче. Какъв срам! Такива жени трябва да бъдат съдени с цялата строгост на закона.“
Като сваляше великолепната си рокля, тя се погледна в огледалото. Видът й беше жесток, устните й се бяха изкривили в сардонична усмивка. Тя се обърна към своето отражение:
— И мога да ти кажа, приятелко моя, че още един човек няма да играе в „Модерни времена“. И това е Ейвис Крайтън.
XXI
Но след седмица Майкъл спомена името й.
— Исках да те попитам, чувала ли си за една девойка, която се нарича Ейвис Крайтън?
— Никога досега.
— Казват, че не била лоша. Лейди и всичко от този род. Баща й бил военен. Помислих си, няма ли да е подходяща за ролята на Онър?
— Откъде чу за нея?
— От Том. Той я познава. Каза ми, че имала талант. След една седмица ще играе в неделно представление. Той мисли, че си струва да я видя.
— Какво пък, иди я виж.
— Имах намерение да отида в Сандуич за уикенда и да поиграя голф. На теб никак ли не ти се иска да я видиш? Навярно пиесата е лоша, но би могла да кажеш дали си струва да й дадем ролята за прочит. Том ще ти прави компания.
Сърцето на Джулия щеше да се пръсне.
— Разбира се, че ще отида.
В неделя тя позвъни на Том и го покани да хапнат, преди да отидат на театър. Том се появи рано, още преди Джулия да се е приготвила.
— Аз ли закъснях, или ти си подранил? — попита тя, като влизаше в кухнята.
Джулия видя, че Том не може да сдържи нетърпението си. Нервничеше и не можеше да си намери място.
— Третият звънец е точно в осем — отвърна той. — Не обичам да влизам след началото на представлението.
Неговата възбуденост подсказа на Джулия всичко, което искаше да знае. Тя се позабави, докато приготвяше коктейлите.
— Как се нарича актрисата, която ще гледаме тази вечер? — попита тя.
— Ейвис Крайтън. Много искам да чуя мнението ти за нея. Мисля, че е откритие. Знае, че тази вечер ще присъстваш на представлението, и страшно се вълнува, но й казах, че няма никакво основание за това. Сама знаеш какви са неделните спектакли: репетиции набързо и така нататък. Казах й, че ти разбираш всичко това и ще го имаш предвид.
Докато се хранеха, Том непрекъснато поглеждаше часовника си. Джулия се държеше като жена от светското общество, говореше ту на една, ту на друга тема, при все че Том я слушаше разсеяно. Още щом му се удаде случай, той отново прехвърли разговора върху Ейвис Крайтън.
— Разбира се, самият аз нищо не съм й казал, но според мен тя е подходяща за ролята на Онър. — Беше вече прочел „Модерни времена“, както и всички пиеси, които се поставяха в техния театър, още преди постановката. — Просто е създадена за тази роля. Трябвало е доста да се бори, докато стъпи на краката си, и сега това е прекрасен шанс за нея. Невероятно ти се възхищава и страшно й се ще да играе заедно с теб.