— Разбира се, не! — извика той.
— Че защо не? Хубавичка е.
— Тя не е такова момиче. Аз я уважавам.
Лицето на Джулия не издаде чувствата, които я обхванаха. Тонът й беше съвсем небрежен — по същия начин би могла да говори за падането на империи и смъртта на крале.
— Знаеш ли какво бих казала? Бих казала, че си безумно влюбен в нея.
Том все още избягваше погледа й.
— Случайно да не сте сгодени?
— Не.
Сега той я гледаше, но погледът му беше враждебен.
— Молил ли си я да се омъжи за теб?
— Как бих могъл?! Аз съм последен просяк!
Говореше с такава страст, че Джулия дори се удиви.
— Но какво, по дяволите, искаш да кажеш?
— Защо да играем на криеница? Как бих могъл да предложа ръката си на едно прилично момиче? Кой съм аз? Мъж, когото издържат, и, бог ми е свидетел, на теб това ти е известно много по-добре, отколкото на когото и да било друг.
— Не говори глупости. Толкова шум за няколко незначителни подаръка.
— Не трябваше да ги приемам. От самото начало знаех, че е грешка. Всичко ставаше толкова постепенно, самият аз не разбирах какво става, докато не затънах до шия. Животът, в който ти ме въвлече, не ми е по джоба. Трябваше да заема пари от теб.
— Но защо не? Най-сетне аз съм много богата.
— Проклето да е богатството ти!
Том държеше в ръка чашата с уиски и като се поддаде на внезапния порив, запрати я в камината. Чашата се счупи на малки парченца.
— Не би трябвало да рушиш спокойното семейно огнище — иронично подхвърли Джулия.
— Извини ме. Не исках. — Том отново се отпусна в креслото и се извърна настрана. — Срамувам се от себе си! Загубих всякакво самоуважение. Мислиш, че това е приятно?
Джулия се колебаеше. Не знаеше какво точно да каже.
— Беше съвсем естествено да ти помогна, когато беше изпаднал в беда. За мен това беше удоволствие.
— О, ти винаги си постъпвала толкова тактично! Увери ме, че едва ли не ти правя услуга, като разрешавам да плащаш дълговете ми. Ти ми предостави възможност да стана подлец.
— Много съжалявам, че мислиш така.
Тонът й беше язвителен. Джулия започна да се ядосва.
— Няма за какво да съжаляваш. Ти ме пожела и ме купи. И ако съм се оказал толкова долен, че да ти позволя да ме купиш, толкова по-зле за мен.
— И отдавна ли чувстваш това?
— Още от самото начало.
— Не е вярно.
Джулия знаеше какво бе пробудило угризенията на съвестта му — неговата любов към чистата, както той предполагаше, девойка. Бедният глупак! Нима не разбираше, че Ейвис Крайтън би легнала с всеки помощник-режисьор, ако мисли, че ще й даде някоя роля?
— Ако си се влюбил в Ейвис Крайтън, защо не си ми казал?
Том я погледна тъжно и нищо не отговори.
— Нима си се страхувал, че ще й попреча да играе в новата ни пиеса? Би могъл да ме познаваш достатъчно добре, за да разбереш, че не ще позволя на чувствата си да пречат на работата ни.
Том не вярваше на ушите си.
— Какво имаш предвид?
— Мисля, че Ейвис е откритие. Имам намерение да кажа на Майкъл, че тя напълно ни подхожда.
— О, Джулия, колко си добра! Не предполагах, че си такава забележителна жена!
— Ако ме беше попитал, щях да ти кажа.
Том облекчено въздъхна.
— Скъпа моя! Толкова съм привързан към теб!
— Знам. Аз също. Толкова е забавно да ходя навсякъде с теб, толкова великолепно се държиш и се обличаш с такъв вкус, че всяка жена може да се гордее с теб. Харесваше ми да спя с теб и ми се струваше, че на теб също ти харесва да спиш с мен, но трябва да погледнем истината в очите: никога не съм била влюбена в теб, както и ти в мен. Знам, че рано или късно нашата връзка ще трябва да свърши. Все някога трябваше да се влюбиш и това съвсем естествено щеше да сложи край на всичко. И сега това се случи, нали?
— Да.
Джулия сама искаше да чуе това от него, но болката, която тази дума й причини, беше ужасна. Въпреки всичко тя дружелюбно се усмихна.
— Прекарахме много приятно времето си, но не ти ли се струва, че би трябвало да сложим край на това?
Джулия говореше с толкова естествен, дори шеговит тон, че никой не би заподозрял каква непоносима мъка разкъсва сърцето й. Тя чакаше отговора му с болезнен страх.
— Ужасно съжалявам, Джулия, но трябва да си възвърна чувството за самоуважение. — Том я погледна разтревожено. — Не ми ли се сърдиш?