Пристигането на масажистката сложи край на разговора. Джулия се радваше, че скоро ще отиде в театъра. Ох, по-бързо да мине този проклет ден! Когато се върне, ще вземе приспивателно и отново ще получи забрава за няколко часа. Струваше й се, че след няколко дни лошото ще остане назад, че болката й ще се притъпи. Най-главното сега бе да преживее тези няколко дни. Трябва да се разсее по някакъв начин. Вечерта тя нареди на иконома да позвъни на Чарлс Теймърли и да разбере дали иска да обядва с нея в „Риц“ на другия ден.
По време на обяда Чарлс беше изключително мил. Видът му, обноските му показваха, че той принадлежи към съвсем различен свят, и внезапно Джулия почувства омраза към кръга, в който се движеше заради Том през последната година. Чарлс говореше за политика, за изкуство, за книги и в душата й се възцари покой. Очевидно Том беше за нея идея фикс, но тя щеше да се избави от нея. Настроението й се подобри. Не искаше да остава сама, знаеше, че като се прибере у дома си след обяда, няма да може да заспи и затова помоли Чарлс да я заведе в Националната галерия. Не би могла да му достави по-голямо удоволствие: той обичаше да говори за картини и говореше наистина увлекателно. Това ги върна към старите времена, когато Джулия бе постигнала първия си успех в Лондон и двамата се разхождаха из парка или скитаха по музеите. На другия ден Джулия имаше едно дневно представление, след това беше поканена някъде, но когато се разделяше с Чарлс, двамата се уговориха да се срещнат отново в петък и след обяда да посетят галерията „Тейт“.
След няколко дни Майкъл й каза, че е ангажирал Ейвис Крайтън.
— Външно тя е много подходяща за ролята, в това няма никакво съмнение, и отлично ще ти контрастира. Ангажирам я, защото си харесала играта й.
На другата сутрин й позвъниха и й съобщиха, че на телефона е мистър Фенъл. Сърцето на Джулия спря да бие.
— Свържете ме с него.
— Джулия, исках да ти кажа, че Майкъл е ангажирал Ейвис.
— Да, знам.
— Каза ми, че я взема по твоя препоръка. Ти си славна жена.
Джулия (сега сърцето й биеше със сто удара в минута) се постара да овладее гласа си.
— Ах, не говори глупости! — весело се засмя тя. — Нали ти казах, че всичко ще бъде наред.
— Ужасно се радвам, че всичко се нареди добре. Тя взе ролята, съдейки за нея само по това, което съм й казал. Обикновено не се съгласява, докато не е прочела пиесата.
Добре, че в тази минута той не можеше да види лицето на Джулия. Щеше й се язвително да му отвърне, че нямат обичай да дават пиесата за прочит, когато наемат третокласни актриси, но вместо това произнеса кротко:
— Е, мисля, че ролята ще й хареса. Това е много хубава роля.
— Знаеш ли, Ейвис ще измъкне от нея всичко, което е възможно. Уверен съм, че ще бъде сензация.
Джулия си пое дълбоко дъх.
— Би било чудесно. Искам да кажа, че това би й помогнало да изплува на повърхността.
— Да, и аз й казах същото. Слушай, кога ще се видим?
— Ще ти позвъня, съгласен ли си? Тези дни ми е толкова досадно — имам куп ангажименти и покани.
— Нали не се каниш да ме изоставиш само защото…
Джулия се засмя с нисък и малко хрипкав смях, със същия смях, който будеше такова възхищение у зрителите.
— Хайде, не бъди глупак. Господи, ваната ми прелива! Довиждане, мили.
Тя остави слушалката. Звукът на гласа му! Болката в сърцето й беше непоносима. Като седеше в леглото, Джулия се клатеше напред-назад от мъка.
„Какво да правя? Какво да правя?“
Беше си мислила, че вече е преодоляла чувството си към него, и ето че този кратък глупав разговор й бе показал, че го обича както преди. Желаеше го. Липсваше й всеки миг през деня. Не можеше да живее без него.
„Никога няма да се преборя с това!“, простена тя.
И отново театърът бе единственото й убежище. Като ирония на съдбата главната сцена в пиесата, сцената, на която се дължеше успехът на цялата постановка, изобразяваше любовна разлъка. Наистина двамата герои се разделяха от чувство за дълг: в пиесата Джулия жертва любовта си, надеждите си за щастие, всичко, което е скъпо на сърцето й, пред олтара на честта. Тази сцена бе привлякла Джулия от самото начало. Тя беше изключително трогателна в нея. Но сега влагаше в играта си цялата болка на своята душа, не изобразяваше разбитото сърце на героинята си, а своето собствено сърце. В живота тя се опитваше да потуши страстта, която — сама знаеше това — бе смешна и недостойна за нея, приучваше се да мисли възможно най-малко за злощастния младеж, предизвикал такава буря в душата й; но когато играеше тази сцена, Джулия се отпускаше и даваше воля на чувствата си. Тя бе отчаяна в собствената си загуба и любовта, с която заливаше партньора си, беше страстната всепоглъщаща любов, която все още изпитваше към Том. Перспективата на пустия живот, който очакваше героинята в пиесата, беше перспективата на нейния собствен пуст живот. Струваше й се, че никога преди не е играла така великолепно. Поне това я утешаваше.