„Господи, струва си да страдам толкова ужасно, щом играя по този начин!“
Никога не бе давала толкова много от себе си на сцената.
Бяха минали седмица или две и една вечер, когато след края на представлението се върна в гримьорната си, изтощена от всички емоции, които бе изживявала на сцената, но тържествуваща, тъй като я бяха викали на сцената до безкрай, Джулия неочаквано видя, че Майкъл седи и я чака.
— Здравей! Ти си бил в салона?
— Да.
— Но нали беше тук преди няколко дни?
— Да, гледам представлението от край до край вече четвърти ден.
Джулия започна да се съблича. Майкъл стана от креслото и се заразхожда напред-назад из стаята. Джулия го погледна и видя, че е леко намръщен.
— Какво има?
— И аз бих искал да знам.
Джулия потръпна. Помисли си, че отново е чул нещо за Том.
— Къде се е дянала Иви, дявол да я вземе? — попита тя.
— Помолих я да излезе. Искам да ти кажа нещо, Джулия. И не ми прави сцени. Ще трябва да ме изслушаш.
Мравки пролазиха по гърба й.
— Е, добре, говори.
— До ушите ми стигнаха някои слухове и реших сам да разбера какво става. Отначало помислих, че е случайно. Ето защо мълчах, докато сам не се убедих. Какво става с теб, Джулия?
— С мен?
— Да. Защо играеш толкова безобразно?
— Какво? — Това вече не бе очаквала. В очите й изсвяткаха мълнии. — Нещастен глупак, никога в живота си не съм играла по-добре!
— Глупости. Ти играеш отвратително.
Джулия почувства облекчение, че говори за играта й, но думите му бяха толкова смешни, че колкото и да беше ядосана, тя неволно се разсмя.
— Ти си пълен идиот! Сам не разбираш какво говориш. Това, което не знам за актьорската игра, не си заслужава да се знае. А какво знаеш ти? Само каквото си научил от мен. Ако от теб е излязло нещо, то е само благодарение на мен. В края на краищата трябва да се хапне от пудинга, за да се разбере дали е хубав. Знаеш ли колко пъти ме извикаха на сцената тази вечер? Пиесата никога не е имала такъв успех.
— Всичко това ми е известно. Зрителите са просто глупави магарета. Ако стенеш, виеш и размахваш ръце, винаги ще се намерят глупаци, които да прегракнат от викове „Браво!“. През последните вечери ти игра като пътуващите актьори. Фалшиво от начало докрай.
— Фалшиво! Но аз чувствах всяка дума!
— Не ме интересува какво си чувствала. Ти не го играеше. Всичко беше една каша. Преувеличаваше, преиграваше, нито един миг не звучеше убедително. През целия си живот не съм виждал толкова бездарна игра!
— Ах, ти, мръсна свиня! Как смееш да говориш така с мен? Ти си бездарник!
Като замахна с разтворената си длан, Джулия му удари плесница. Майкъл се усмихна.
— Може да ме биеш, може да ме ругаеш, може да скърцаш със зъби от яд, но истината си е истина — играта ти е безобразна. Нямам намерение да започна репетициите на „Модерни времена“, докато не си върнеш формата.
— Тогава намери някоя, която би изпълнила тази роля по-добре от мен.
— Не дрънкай глупости, Джулия. Може и да не съм много добър актьор — сам аз зная това, но мога да отлича хубавата игра от лошата. Нещо повече — няма нещо, което да не знам за теб. В събота ще сложа съобщение, че закриваме сезона, и бих искал веднага да заминеш за чужбина. Ще поставим „Модерни времена“ през есента.
Спокойният и решителен тон на Майкъл усмири Джулия. Действително, когато ставаше дума за играта й, той знаеше всичко за нея.
— Наистина ли играх лошо?
— Чудовищно.
Тя се замисли. Разбра какво се бе случило. Не е могла да сдържи емоциите си и е изразявала собствените си чувства. По гърба й отново полазиха тръпки. Положението беше сериозно. Разбито сърце и така нататък — всичко това бе прекрасно, но когато се отразяваше на изкуството й… Не, не. Нещата взимаха съвсем различен обрат. Нейната игра беше по-важна от всички любовни романи на света.
— Ще се постарая да се овладея.