— Има ли смисъл да се насилваш? Много си изморена. Грешката е моя. Отдавна трябваше да те накарам да заминеш в отпуск. Нуждаеш се от пълноценна почивка.
— А какво ще стане с театъра?
— Ако не успея да дам салона под наем, ще възстановя някоя от старите пиеси, в които участвам. Например „Сърцето е тръбен зов“. Винаги си мразела ролята си в тази пиеса.
— Всички казват, че театралният сезон ще бъде чудесен. Не можеш да очакваш много от една стара пиеса без моето участие в нея; няма да спечелиш нито грош.
— Няма значение. Най-важното сега е твоето здраве.
— О, господи! — възкликна Джулия. — Не бъди толкова великодушен. Не мога да го понеса.
Неочаквано тя избухна в бурни ридания.
— Любима!
Майкъл я прегърна, сложи я на дивана и седна до нея. Тя отчаяно се притисна към него.
— Толкова си добър към мен, Майкъл. Ненавиждам се. Аз съм животно, мръсница, кучка! Аз съм нищожество!
— Напълно е възможно — усмихна се Майкъл, — но фактът си е факт: ти си велика актриса.
— Не мога да си представя как имаш търпение да се занимаваш с мен. Толкова лошо съм се държала с теб. Винаги си бил чудесен, а аз безсърдечно съм приемала всичките ти жертви.
— Стига, мила, не говори неща, за които после ще съжаляваш. Някога ще взема и ще ги използвам срещу теб.
Нежността на Майкъл я разстрои и тя горчиво се осъждаше за това, че от години й беше така отегчителен.
— Слава богу, че те имам. Какво бих правила без теб?
— Винаги ще бъдеш с мен.
Майкъл силно я прегърна и въпреки че Джулия все още хлипаше, от това й стана по-леко.
— Извини ме, че преди малко разговарях толкова грубо е теб.
— О, скъпа моя!
— Наистина ли мислиш, че съм лоша актриса?
— Дузе не може да се хване на малкия ти пръст.
— Наистина ли мислиш така? Дай ми носната си кърпа. Никога ли не си гледал Сара Бернар?
— Не.
— Тя е играла много афектирано.
Известно време двамата седяха и мълчаха и Джулия се поуспокои. Сърцето й преля от любов към Майкъл.
— Ти все още си най-красивият мъж в Англия — тихичко промълви тя накрая. — Никой не може да ме убеди в противното.
Усети, че той глътна коремчето си и повдигна брадичката си, и този път това й се стори трогателно и привлекателно.
— Прав си. Преуморена съм. В ужасно настроение съм. Чувствам се опустошена. Трябва да замина, само това може да ми помогне.
XXIII
Джулия се радваше, че реши да замине. Възможността да остави зад себе си всички терзания й помагаше да ги понася по-леко. Афишите за новото представление бяха вече разлепени. Майкъл набра актьорския състав за пиесата, която бе решил да възобнови, и започна репетиции. На Джулия й беше интересно да седи в залата и да гледа как друга актриса репетира ролята, която самата тя е играла някога. Още от първия ден, в който бе стъпила на сцената, тя не можеше без дълбоко вълнение да седи в тъмната зала на покрития с калъф стол и да наблюдава как актьорите постепенно моделират образите на своите герои и сега, след толкова години, изпитваше същия трепет. Дори само фактът, че се намира в театър, я успокояваше. Като гледаше репетициите, тя си почиваше и вечер, когато сама трябваше да излезе на сцената, се чувстваше съвсем бодра. Разбра, че всичко, което Майкъл й бе казал, е вярно. Амбицира се. Като измести на заден план личните си преживявания и почувства, че може да контролира изразните средства, тя отново заигра с първичната си виртуозност. Играта й престана да бъде нещо, посредством което изразяваше собствените си чувства, и отново стана проява на творческия й усет. Тя отново стана господарка на средствата, чрез които даваше израз на огромния си талант. Това я опияняваше, даваше й усещане за власт и свобода.
Но победата й се удаваше с усилие и извън театъра Джулия се чувстваше апатична и унила. Загуби бликащата си енергия. Обхвана я непривично смирение. Сякаш щастливите времена бяха вече отминали за нея. С въздишка си казваше, че никому не е нужна повече. Майкъл й предложи да замине за Виена, а и самата тя искаше да бъде по-близо до Роджър, но поклати глава.
— Само ще му преча.
Боеше се, че ще дотяга на сина си. Той бе доволен от живота си във Виена, защо да му досажда? Не можеше да понесе мисълта, че за него ще бъде скучно задължение да я води на разни места и от време на време да я кани на обяд или вечеря. Бе напълно естествено да му е по-интересно с неговите връстници, с които се бе сприятелил там.