„Такова нещо би било немислимо в Париж, Рим или Берлин“, помисли си Джулия.
Реши да стигне до Мерилебън Роуд и да се върне обратно. Бе твърде унизително да се завърне у дома си, без никой да я е заговорил. Вървеше толкова бавно, че понякога минувачите я блъскаха. Това я раздразни.
„Трябваше да тръгна по Оксфорд Стрийт“, каза си тя. „Тази глупачка Иви! Еджуеър Роуд не става за такова нещо.“
Внезапно сърцето на Джулия подскочи тържествуващо. Тя улови погледа на един млад мъж и й се стори, че в него имаше плам. Младежът мина покрай нея и тя направи усилие върху себе си, за да не се обърне. Потръпна, защото след минута той я настигна и този път продължително я изгледа. Тя скромно спусна ресници. Той изостана няколко крачки, но тя усещаше, че върви по петите й. Всичко беше наред. Джулия се спря пред една витрина, младежът също. Сега вече знаеше как да се държи. Престори се, че цялото й внимание е погълнато от стоките на витрината, но преди да продължи пътя си, го стрелна с леко усмихнат поглед. Младежът не беше висок, бе облечен в сив костюм и на главата си носеше мека кафява шапка — чиновник или продавач. Не беше мъжът, който би избрала да се залепи за нея, но какво да се прави, именно той се опитваше да й се лепне. Джулия забрави, че е уморена. А сега какво? Разбира се, нямаше намерение да отива твърде далеч, но все пак интересно бе каква щеше да бъде следващата му стъпка. Какво щеше да й каже? Бе приятно възбудена, камък й бе паднал от сърцето. Вървеше бавно и усещаше, че той крачи зад нея. Спря се пред друга витрина и този път мъжът застана точно зад гърба й. Сърцето й лудо заби. Очевидно чакаше я истинско приключение.
„Къде ли ще ме заведе? В хотел? Едва ли, това не му е по джоба. На кино? Точно така. Би било страшно забавно.“
Тя го погледна право в очите и почти се усмихна. Младият мъж свали шапката си.
— Мис Ламбърт, ако не се лъжа?
Тя се стресна. Като че ли беше хваната на местопрестъплението и дори не помисли да отрича.
— Стори ми се, че веднага ви познах, и се обърнах, за да се убедя. Казах си: да не съм аз, ако това не е Джулия Ламбърт. А после ми провървя — спряхте се пред витрината и имах възможност да ви огледам. Съмнявах се, че сте вие, защото ви виждам на Еджуеър Роуд. Толкова е забавно, ако разбирате какво искам да кажа, нали?
Беше много по-забавно, отколкото той си въобразяваше. Но след като се е досетил коя е, вече нямаше никакво значение. И как не съобрази, че рано или късно непременно ще я познаят? Съдейки по акцента му, младият човек бе кокни. Цветът на лицето му беше нездрав, но Джулия му се усмихна весело и дружелюбно — нека не мисли, че си вири носа.
— Извинете, че ви заговорих — ние не се познаваме и прочее, но не можех да пропусна тази възможност, ще ми дадете ли автограф?
Дъхът на Джулия спря. И заради това той бе вървял след нея десет минути! Не може да бъде. Това бе просто предлог да я заговори. Какво пък, тя ще подхване играта му.
— С удоволствие. Но не мога да пиша на улицата. Хората ще се заглеждат в нас.
— Права сте. Слушайте, тъкмо отивах да пия чай. В „Лайънс“, на следващия ъгъл. Защо не дойдете да изпиете чаша чай с мен?
Всичко вървеше като по вода. Като си изпият чая, той сигурно ще я покани на кино.
— Добре — каза Джулия.
Двамата тръгнаха. Скоро стигнаха до сладкарницата и седнаха на една масичка.
— Моля ви два чая, мис — поръча той и се обърна към Джулия. — Нещо за ядене? — И когато Джулия отказа, той добави: — И една кифла с масло, мис.
Сега Джулия можеше да го разгледа както трябва. Нисък, набит, с пригладени черни коси, той не изглеждаше толкова зле — очите му бяха красиви, но имаше лоши зъби, а бледата кожа придаваше на лицето му нездрав вид. Държеше се твърде разпуснато, което не й хареса много, но като разсъди разумно, тя реши, че едва ли може да очаква скромно държане от човек, който преследва жени по Еджуеър Роуд.
— Хайде най-напред да напишем този автограф. „Не се отвличай от работата“ — това е моят девиз.
Той извади писалка от джоба си и една картичка от претъпкания си портфейл.
— Картичката на фирмата ни — каза той. — Нищо, става.
Стори й се глупаво, че той продължаваше да играе тази комедия, но любезно се разписа на обратната страна на картичката.
— Събирате ли автографи? — попита го тя леко насмешливо.
— Аз? Не. Това са глупости, така мисля. Годеницата ми събира. Вече е получила от Чарли Чаплин, Дъглас Феърбанкс и бог знае от кого още. Искате ли да видите снимката й?