Джулия започна да губи търпение. Роджър бе твърде близко до истината, за да може разговорът да й достави удоволствие.
— Забравяш, че децата са твърде досадни.
— И шумни — усмихна се той. — Но защо тогава се преструваш, че не можеш да се разделиш с мен? Това също е игра.
— Много ми е тежко да слушам всичко това. Имам чувството, че не съм изпълнила дълга си към теб.
— Не е истина. Ти беше много добра майка. Ти направи това, за което винаги ще ти бъда благодарен — остави ме на мира.
— И все пак не разбирам какво искаш?
— Вече ти казах: нещо реално.
— Но къде ще го намериш?
— Не знам. Възможно е въобще да не съществува. Още съм млад и зелен. Възможно е в Кеймбридж, като чета книги и се срещам с хора, да си изясня къде трябва да го търся. Ако се окаже, че съществува само в религията, с мен ще бъде свършено.
Джулия започна да се безпокои. Онова, което й говореше Роджър, не проникваше в съзнанието й, думите му се нижеха и важен бе не техният смисъл, а това достигаха ли те до нея, или не, но Джулия усещаше дълбокото му вълнение. Разбира се, той бе само на осемнадесет години, би било глупаво да го приема твърде сериозно, тя неволно си мислеше, че е надъхан от приятелите си и че във всичко това има много поза. А кой има собствена представа за нещата и кой не позира поне мъничко? Напълно е възможно в момента Роджър да чувства всичко по начина, по който говори, и не би било хубаво, ако погледне на думите му твърде нехайно.
— Сега разбрах какво имаш предвид — каза тя. — Най-голямото ми желание е да бъдеш щастлив. Ще убедя баща ти — постъпи както намериш за добре. Длъжен си сам да спасяваш душата си, разбирам това прекрасно. Но може би мислите ти са плод на лошо самочувствие и склонност към меланхолия? Във Виена беше съвсем сам и вероятно твърде много си чел. Разбира се, двамата с баща ти принадлежим към друго поколение и едва ли бихме могли да ти помогнем много. Защо не обсъдиш проблемите си с някой от своите връстници? Например с Том?
— С Том? С този нещастен сноб? Единствената му мечта е да стане джентълмен и не вижда, че колкото повече се старае, толкова по-малко шансове има.
— А пък аз си мислех, че ти харесва. Миналото лято в Теплоу тичаше след него като кученце.
— Нямам нищо против Том. А и той ми беше полезен. Разказа ми куп неща, които ми се искаше да знам. Но мисля, че е глупав и безинтересен.
Джулия си спомни каква безумна ревност бе породила тяхната дружба в душата й. Стана й обидно, като си помисли колко много мъки бе изпитала напразно.
— Скъса с него, нали? — неочаквано попита Роджър.
Джулия за малко да подскочи.
— Горе-долу.
— И добре си направила. Той не ти подхожда.
Роджър я гледаше със спокойни замислени очи и на нея едва не й прилоша при мисълта, че той знае за любовната й връзка с Том. „Не е възможно“, казваше си Джулия, „само така ми се струва, защото съвестта ми е чиста“. В Теплоу между тях нямаше нищо. Бе невероятно някои от неприятните слухове да са стигнали до ушите на сина й; и все пак изражението на лицето му й подсказваше, че той знае. Джулия изпита срам.
— Бях поканила Том в Теплоу само защото мислех, че ще ти е приятно да имаш за приятел момче на тази възраст.
— Наистина ми беше приятно.
В очите на Роджър се появиха насмешливи пламъчета. Джулия беше отчаяна. Щеше й се да го попита какво толкова го забавлява, но не смееше. Знаеше, че той не й се сърди, това тя би понесла, но имаше нещо по-лошо — Роджър се забавляваше. Тя се почувства дълбоко наранена. Би заплакала, но Роджър щеше просто да се изсмее. И какво би могла да му каже? Той не вярва на нито една нейна дума. Игра!
За първи път в живота си тя не знаеше как да излезе от положението, в което бе попаднала. Беше се сблъскала с нещо, което не познаваше, нещо тайнствено, което я плашеше. Може би това беше истината? И в този момент чуха, че пред дома им спря кола.
— Баща ти! — възкликна Джулия.
Какво облекчение! Тази сцена бе непоносима, но, слава богу, пристигането на Майкъл й слагаше край. След минута в стаята стремително се втурна Майкъл — брадичката му повдигната, коремчето — глътнато — невероятно красив за своите петдесет и няколко години — и с радушна усмивка протегна ръка на единствения си син като мъж на мъж, който се бе върнал у дома си след шестмесечно отсъствие.