Дж. Д. Селинджър
Теди
— Ще ти дам аз на тебе изключителен ден!
Слизай веднага от куфара! Чуваш ли! — викна мистър Макардъл.
Той говореше от леглото — от вътрешното легло, което беше по-далеч от илюминатора. Озлобено, по-скоро със съсък, отколкото с въздишка, той ритна чаршафа от краката си, като че изведнъж не можеше да понесе вече никаква покривка върху изгорялото си кльощаво тяло. Той лежеше по гръб, само с панталоните от пижамата и запалена цигара в дясната ръка. Беше подпрял главата си така неудобно на таблата на кревата, че човек би го заподозрял в своего рода мазохизъм. Възглавницата му и пепелника се валяха по пода между неговото легло и леглото на мисис Макардъл. Без да се повдига, той протегна болезнено зачервената си ръка и изтърси пепелта съвсем наслуки по посока на нощната масичка.
— Боже, какъв октомври! — изпъшка той. — Ако това е октомврийско време, какво остава за август? — Той отново обърна глава надясно, към Теди, който си търсеше белята. — Хайде! — викна му. — На кого, мислиш, говоря? Слизай веднага оттам, дявол те взел! Теди беше стъпил върху полегналия нов кожен куфар, за да гледа по-удобно от илюминатора. На краката си имаше невероятно мръсни бели кецове, обути на босо, раираните му къси панталони бяха прекалено дълги в крачолите и прекалено широки отзад, а на дясното рамо на оръфаната от пране фланелка зееше дупка, голяма колкото десетцентова монета; и на целия този тоалет — великолепен черен колан от крокодилска кожа. Теди се нуждаеше от такова жестоко подстригване — особено във вадата на врата — от каквото може да има нужда само малко момче с почти нормална вече глава и пилешки врат.
— Теди, чуваш ли какво ти говоря?
Теди не се беше навел от илюминатора така много или опасно, както обикновено се навеждат от прозорец малките момчета — всъщност беше стъпил на цяло стъпало върху куфара, — но пък и не стоеше съвсем според консервативните изисквания; по-голямата част от главата му беше извън кабината. Въпреки това гласът на баща му достигаше до него — гласът на баща му, този необикновен глас. В Ню Йорк мистър Макардъл играеше важни роли най-малко в три радиопиеси на ден и имаше глас, който би могъл да се определи като глас на първостепенен говорител от трета класа; самовлюбено дълбок и звучен, готов при нужда да надмогне всеки друг глас в същата стая, дори гласа на малко момче. Когато биваше свободен от неприятните професионални задължения, този глас неизбежно се влюбваше ту в силата си, ту в спокойната театрална твърдост. Сега беше ред на силата.
— Теди! Дяволите да те вземат, чуваш ли ме?
Теди се извърна, но само до кръста, без да променя положението на стъпалата си върху куфара, и погледна баща си с чист, въпросителен поглед. Светлокафявите му неголеми очи бяха малко кривогледи — лявото повече от дясното. Но не толкова кривогледи, че да го загрозяват или да се забелязват непременно от пръв поглед. Само толкова кривогледи, че това може да се спомене съвсем между другото, и то при условие, че човек дълго и сериозно е размислил, преди да си каже: защо не бяха напълно нормални или по-дълбоки, или по-тъмни, или по-раздалечени. Такова, каквото си беше, лицето на Теди правеше впечатление на красиво, колкото и бавно и смътно да се добиваше това впечатление.
— Слизай веднага от куфара! Колко пъти искаш да ти казвам? — викна пак мистър Макардъл.
— Стой си там, където си, моето момче — обади се мисис Макардъл; рано сутрин синусите й очевидно й създаваха известни неприятности. Тя беше отворила очи, но съвсем мъничко. — Не мърдай оттам нито на косъм. — Обърнала глава наляво към Теди и илюминатора, тя лежеше на дясната си страна с гръб към съпруга си. Чаршафът й беше плътно прибран около тялото — по всяка вероятност голо — и я закриваше цяла — и ръце, и всичко, чак до брадата. — Я скочи няколко пъти отгоре — каза тя и затвори очи. — Счупи куфара на татко си.
— Браво, нещо по-умно не можа ли да измислиш? — каза мистър Макардъл със спокойно-твърдия глас, говорейки на тила на жена си. — Двайсет и две лири съм дал за този куфар и казвам човешки, на детето да не се качва на него, а ти го учиш да скача отгоре. Какво е това според тебе? Шега?
— Ако тоя куфар не може да издържи едно десетгодишно момче, което е с тринайсет паунда под нормата за своята възраст, можеш да го изхвърлиш от кабината — отвърна мисис Макардъл, без да отваря очи.
— Знаеш ли какво ми се иска? — каза мистър Макардъл. — Да ти пръсна главата с ритник.
— Какво чакаш още?
Мистър Макардъл изведнъж се повдигна на лакът и смачка фаса си върху покритата със стъкло нощна масичка.
— В най-скоро време… — започна той мрачно.