— Аз ли? — усмихна се момичето. — Аз се казвам Мичман Матюсън. — И тя натисна машинката за подшиване.
Теди я погледна.
— Знам, че имате морски чин — каза той. — Не съм сигурен, но мисля, че когато някой ви попита как се казвате, би трябвало да му кажете цялото си име. Джейн Матюсън или Филис Матюсън, или каквото е там.
— О, така ли?
— Казах, мисля, че е така — отвърна Теди. — Но не съм сигурен. Виж, ако бяхте с униформа, то е друг въпрос. Във всеки случай благодаря за информацията. — Той се обърна и пое по стълбата към горната палуба, вземайки пак по две стъпала наведнъж, но този път по-бързо.
След доста търсене намери Бупър на спортната палуба. Тя се беше разположила на едно слънчево място — спокойно островче — между двата тенискорта, на които в момента никой не играеше. Беше клекнала, слънцето печеше в гърба й, а вятърът си играеше с копринената й руса косица; градеше съсредоточено два долепени комина от черни и червени пулове. Едно съвсем малко момченце стоеше от дясната й страна само като наблюдател.
— Гледай! — каза заповеднически Бупър на брат си, когато той се приближи.
Тя се просна напред и огради с ръце двата комина, за да обърне внимание върху това свое постижение, и да го отдели от всичко останало на кораба.
— Майрън — обърна се тя недружелюбно към своя компаньон, — я мръдни, че правиш сянка и брат ми не може да види. — Тя затвори очи и с гримаса, която трябваше да покаже, че Майрън е цяло мъчение, го изчака да се помести.
Теди застана над двата комина от пулове и ги погледна одобрително.
— Много са хубави — каза той. — Много симетрични.
— Тоя — Бупър посочи Майрън — дори не е чувал за табла. Дори табла си нямат у дома.
Теди хвърли кратък безучастен поглед на Майрън.
— Слушай — каза той на Бупър, — къде е апаратът. Татко го иска веднага.
— Той дори не живее в Ню Йорк — осведоми Бупър брат си. — И няма баща. Убили го в Корея. — Тя се обърна към Майрън. — Нали? — попита го, но не дочака отговор. — Сега, ако майка му умре, ще остане сирак. Но на него това не му е ясно. — Тя пак погледна Майрън. — Нали не ти е ясно?
Майрън, невъзмутим, скръсти ръце на гърди.
— По-глупаво дете от тебе не съм срещала — каза му Бупър. — Ти си най-глупавото дете в този океан. Това известно ли ти е?
— Не е вярно — каза Теди. — Не си, Майрън. — После се обърна към сестра си: — Обърни ми внимание за секунда. Къде е апаратът? Трябва да го донесеш незабавно. Къде е?
— Е-е там — каза Бупър, без въобще да посочи къде е това „там.“ Тя придърпа внимателно двата комина по-близо до себе си. — Сега ми трябват само два великана — каза тя. — Могат да играят табла, докато им омръзне, а после да се качат на тези комини, да замерят с тия неща хората и да ги убиват. — Тя погледна Майрън. — Могат да убият и родителите ти — каза тя с вид на многознайко. — Но ако не ги убият, знаеш ли какво да направиш? Сложи малко отрова в круши и ги накарай да ги изядат.
„Лайката“ се валяше на две-три крачки от Бупър във водосточния улук под белите перила, които ограждаха спортната палуба. Теди отиде до нея, вдигна я за презрамката и я увеси на врата си. Но веднага след това я свали и я занесе на Бупър.
— Бупър, направи ми една услуга. Занеси го долу, моля ти се. Часът е десет. Трябва да си направя записките в дневника.
— Заета съм.
— Мама каза веднага да отидеш при нея.
— Лъжеш.
— Не лъжа. Наистина каза. Затова занеси го, тъй и тъй ще слезеш долу… Хайде, Бупър.
— Защо иска да отида при нея? — попита настойчиво Бупър. — Аз не искам да отивам при нея. — Изведнъж тя плесна по ръката Майрън, който в момента посягаше да вземе горните пулове от червения комин. — Не пипай! — скара му се тя.
Теди окачи апарата на врата й.
— Говоря ти сериозно. Занеси го още сега на татко, а после ще се видим при плувния басейн. Ще те чакам пред самия басейн в десет и половина. Или пред мястото, където се преобличаш. Бъди точна. Не забравяй, че това е долу на палуба Е, така че си разчети времето. — Той се обърна и я остави.
— Мразя те! Мразя всички в този океан! — извика Бупър след него.
Под спортната палуба, на широкия заден край на палубата за печене, съвсем на открито бяха наредени един до друг по седем-осем в редица над седемдесет и пет шезлонга, а между редиците имаше само толкова място, колкото да може да минава стюардът, без непременно да се спъва във вещите на пасажерите — чанти за плетиво, романчета с безвкусни корици, шишета с бронзол, фотоапарати. Когато Теди слезе тук, вече беше претъпкано с хора. Започвайки от последния ред, той тръгна от стол на стол — независимо зает или не, — като проверяваше всяка картичка с името, закачена на облегалката. Само един-двама от изтегналите се пасажери му обърнаха внимание, тоест подхвърлиха му някоя от баналните любезности, с които възрастните са склонни понякога да се отнасят към десетгодишно момче, което упорито търси стола си. Че беше малко момче и беше упорито — това бе достатъчно ясно, но може би в общия му вид и държане липсваше или имаше недостатъчно от онази симпатична детска важност, която така допада на мнозина възрастни. А възможно е причината да беше донякъде и в облеклото. Дупката на рамото на фланелката не беше особено симпатична. Това прекалено широко дъно на панталонките и тези прекалено дълги крачоли също не бяха особено симпатични.