Усмихнат, Никълсън бръкна в джоба на сакото си и извади цигари и кибрит.
— Мисля, че това е основното в тяхното изкуство — каза той. — Нали поетите се занимават преди всичко с чувствата?
Теди явно не го чу или не го слушаше. Той гледаше разсеяно някъде към двата комина на спортната палуба.
Никълсън си запали цигара — малко трудно, понеже от север духаше лек вятър. После се изтегна и каза:
— Доколкото разбрах, всички те са останали доста объркани.
— „Нищо в гласа на щуреца не показва кога ще умре“ — изтърси Теди неочаквано. — „В тази есенна привечер този път е безлюден.“
— Това пък какво е? — попита усмихнат Никълсън. — Я го повтори.
— Две японски стихотворения в стил хайку, в които няма разни глупави чувства — отвърна Теди. Внезапно той се наведе напред, наклони глава надясно и потупа лекичко с ръка ухото си. — Все още имам вода в ухото от вчерашния урок по плуване — каза той. После пак потупа ухото, след което се намести отново в шезлонга и облегна ръце на страничните облегалки. Шезлонгът, разбира се, имаше нормална големина, като за възрастни, и Теди изглеждаше много малък в него, но наред с това имаше напълно отпочинал, дори ведър вид.
— Разбрах, че доста си ги объркал тия педанти в Бостън — каза Никълсън, без да сваля поглед от него. — След последния сеанс. Става дума за цялата изследователска група на Лейдекър, ако съм разбрал правилно. Мисля, че ти казах, че през юни имах доста дълъг разговор с Ал Бабкок. Всъщност същия ден чух и твоя запис.
— Да, казахте ми.
— Доколкото разбрах, те доста са се объркали — настоя пак Никълсън. — Ал ми каза, че една вечер си имал страшен разговор с тях — струва ми се, същата вечер, когато си правил и записа. — Той дръпна от цигарата си. — Доколкото схванах, ти си направил някои малки предсказания, които са ги смутили безкрайно. Така ли е?
— Бих искал да знам защо хората смятат, че е задължително човек да има чувства — каза Теди. — Майка ми и баща ми не те броят за човек, ако не мислиш, че тези и тези неща са много тъжни, а тези много досадни, а тези много, много несправедливи и така нататък. Баща ми се вълнува дори когато чете вестник. И смята, че в мен има нещо нечовешко.
Никълсън изтърси настрана пепелта от цигарата си.
— Да разбирам ли, че ти нямаш чувства и нищо не те вълнува?
Теди помисли, преди да отговори.
— Ако имам, то поне не си спомням да съм прибягвал до тях. Не виждам за какво могат да ми послужат?
— Ти обичаш бога, нали? — попита Никълсън, с малко прекалено спокойствие. — Не е ли той твоята сила, тъй да се каже. От записа, който чух, и от Ал Бабкок разбрах…
— Да, разбира се, че го обичам. Но не го обичам сантиментално. Той никъде не е казал, че трябва да го обичаме сантиментално. Ако аз бях бог, положително не бих искал хората да ме обичат сантиментално. На такава обич не може да се разчита.
— Обичаш и родителите си, нали?
— Да, обичам ги, и то много — отвърна Теди. — Но аз не влагам в тази дума смисъла, който вие искате да ме накарате да вложа — това мога да ви кажа.
— Добре, а какъв смисъл влагаш ти в нея?
Теди помисли.
— Знаете ли какво означава думата афинитет? — попита той и обърна глава към Никълсън.
— Имам някаква представа — отвърна сухо Никълсън.
— Е, аз имам много силен афинитет към тях. Те са мои родители, нали, и всички ние образуваме едно хармонично цяло. Аз искам те да живеят добре, докато са живи, защото те искат да живеят добре… Но те обичат по друг начин мене и Бупър — става дума за сестра ми. Струва ми се, че те не са способни да обичат, ако наред с обичта си не правят опити да ни променят малко. Те обичат причините, поради които ни обичат, почти толкова, колкото и самите нас, а в повечето случаи и повече. Ето това не ми харесва. — Той пак обърна глава към Никълсън и се наведе малко напред. — Знаете ли колко е часът? В десет и половина имам урок по плуване.
— Имаш време — отвърна Никълсън още преди да е погледнал часовника си. — После дръпна ръкава си. — Сега е точно десет и десет.
— Благодаря — каза Теди и се облегна. — Можем да си поговорим още двадесет минути.
Никълсън спусна единия си крак от шезлонга, понаведе се и стъпка угарката от цигарата си.
— Доколкото разбирам — каза той, облягайки се отново назад, — ти се придържаш твърдо към теорията на Ведантизма за превъплъщаването.
— Това не е теория, това е по-скоро…
— Добре, добре — побърза да каже Никълсън. Той се засмя и вдигна шеговито длани като за благословия. — Засега няма да спорим по този въпрос. Нека се доизкажа. — Той пак кръстоса масивните си крака. — Разбрах, че посредством съзерцание си се добрал до сведения, които ти дават известно основание да смяташ, че при последното си превъплъщение си бил свят човек в Индия, изпаднал малко в немилост пред боговете…