— Да — отговори накъсо Никълсън.
— Бедата е там — продължи Теди, — че повечето хора не желаят да видят нещата такива, каквито са. Те дори не желаят да престанат непрекъснато да се раждат и умират. Те непрекъснато искат нови тела вместо да кажат веднъж „край“ и да останат при бога, където наистина е много хубаво. — Той се замисли. — Никога не съм виждал такава сган от любители на ябълки — заключи той и завъртя глава.
В този миг един стюард с бяло сако, който обикаляше наоколо, се спря пред Теди и Никълсън и ги попита ще вземат ли по един бульон. Никълсън изобщо не му отговори, а Теди каза: „Не, благодаря“ и стюардът си отиде.
— Ако не ти се иска да обсъждаш този въпрос, не се чувствай задължен да го правиш — каза Никълсън внезапно и доста рязко. Той изтърси пепелта от цигарата си. — Но истина ли е, че си казал на цялата изследователска група на Лейдекър — на Уолтън, Пийт, Ларсън, двамата Самюъл и всички останали — къде, кога и как ще умрат? Истина ли е това или не? Ако не искаш, може и да не говорим за това, но в Бостън се носи слух…
— Не, не е истина — подчерта Теди. — Аз им посочих места и дати, при които трябва много, много да внимават. Посочих им и някои мерки, които може би няма да е зле да вземат. Но друго не съм казвал. Не съм казвал, че този или онзи го очаква неизбежна смърт еди-кога си. — Той отново извади кърпата си и се избърса. Никълсън чакаше и го наблюдаваше. — А на професор Пийт въобще не съм казал такова нещо. Преди всичко той не се опитваше да ме обърка с разни въпроси като другите. Аз му казах, че след януари не бива да остава повече преподавател — това беше всичко. — Теди се намести назад и млъкна за секунда. — А останалите професори фактически ме насилиха да им кажа някои неща. След като вече бяхме свършили с разговора и записа, те си пушеха цигарите и съвсем се вдетеняваха. Беше станало вече доста късно.
— Но не си казвал на Уолтън или на Ларсън кога и къде ще настъпи смъртта им? — настоя пак Никълсън.
— Не, не съм — отвърна решително Теди. — Аз изобщо нищо не бих им казал, но те все се въртяха около този въпрос и настояваха. Всъщност професор Уолтън го подхвана. Той каза, че много му се искало да знае кога ще умре, за да можел да си разпредели работата и да използва по-рационално времето си и тям подобни. И тогава всички се хванаха за това и… Е, аз им казах някои работи.
Никълсън мълчеше.
— Но не съм им казвал кога точно ще умрат. Това е крайно неверен слух — продължи Теди. — Можех да им го кажа, но бях сигурен, че дълбоко в душите си те не искаха да го знаят. Макар да са преподавали по религия и философия, те все пак много се страхуват от смъртта. — Теди се поизправи и млъкна за малко. — Това е толкова глупаво. Защото човек само трябва да измъкне душата си от тялото. Боже мой, всеки го е правил хиляди и хиляди пъти. Това, че не си спомнят, още не значи, че не са го правили. Толкова е глупаво да се боят…
— Може би си прав — каза Никълсън. — Но си остава логичният факт, че независимо колко разумно…
— Толкова е глупаво — повтори Теди. — Ето например след пет минути аз имам урок по плуване. Ще сляза долу при басейна и може да се окаже, че в него няма вода. Може би тъкмо днес сменят водата, да речем. И нима е невъзможно да се случи следното: пристъпвам аз до самия край на басейна, за да погледна дъното, а в този момент идва сестра ми и ме блъска. Счупвам си черепа и умирам още в същата секунда. — Теди погледна Никълсън. — Това е напълно възможно — продължи той. — Сестра ми е само на шест години, тя не е приемала човешки образ в течение на много свои съществувания, а и не ме обича особено. Така че това може да се случи. Е, и какво толкова трагично има в това? Искам да кажа, защо трябва да се бои човек? Аз просто ще съм направил нещо, което се е очаквало да направя, и толкоз.
Никълсън подсмъркна леко.
— От твое гледище това може да не е трагедия, но за майка ти и баща ти положително ще бъде много, много тъжна случка — каза той. — Помислял ли си някога за това?
— Да, разбира се — отвърна Теди. — Но то е, защото те за всяко нещо имат име и във всяко нещо влагат чувства. — Той все още държеше ръцете си, пъхнати под краката. Сега ги извади, опря ги на облегалките и погледна Никълсън. — Нали познавате Свен? Човека, който се грижи, за спортния салон. — Той почака, докато Никълсън кимна утвърдително. — Добре, ако Свен е сънувал нощес, че кучето му е умряло, той е спал много неспокойно, защото много обича кучето си. Но когато се е събудил сутринта, видял че всичко е в ред. Тогава е разбрал, че това е било само сън.