— Загубих, сир — каза Тедрик, върна лъка и пустия колчан. — Нямам нито една точка.
Макар Фагон да съзнаваше, че не е прав, той не можа да се застави да поднесе извинения. Вместо това направи най-добрия, по негово мнение, комплимент на изкуството на оръжейника:
— Някога и аз стрелях не по-лошо. Но защо съм загубил майсторството си, Тедрик? Не е ли от възрастта, а?
— Не мога да съдя, сир. И ще избия зъбите на всеки, който се осмели да обсъжда подобни неща, които оскърбяват Трона.
— Какво! — изрева монархът. — На моята възраст…
— Татко, спри! — каза твърдо Роана. — Ти си цар, бъди цар!
Гневните им погледи се кръстосаха. Нито царят, кипящ от ярост, нито принцесата, раздразнена до дъното на душата си, се канеха да отстъпват. Накрая Роана прекъсна напрегнатото мълчание.
— Противно ми е да говоря, Тедрик, но той е готов да свари в кипящо масло или да зарови жив всеки, който му каже нещо неприятно, макар и да е истина. Но мен, татко, нито можеш да ме свариш, нито да ме закопаеш, нито да ме накажеш — защото иначе ще разтроша царството на парчета като пъпеш. Време, да много време, измина когато за последен път някой ти е казвал истината. Чуй я отново, мой любими стари негоднико. Прекалено дълго се въргаляш сутрин в постелята, прекалено много бутилки пресушаваш, прекалено много мацета пропълзяват в леглото ти. Стрелбата, фехтовката и лова биха ти били повече от полза.
Обърканият цар се опита да даде отговор на унищожителната критика, но не успя нищо да измисли. Тогава той се обърна към Тедрик:
— Ти… ти би ли могъл да кажеш подобно нещо? Сигурен съм, че не!
— Разбира се, че не, сир! — увери го ковачът напълно искрено. — И дори казаното да е истина, може да се оправи. Преди да стигнем Марката, ръката ти ще бъда отново твърда, а окото — остро.
— Възможно е — заяви дъщерята с нотка на съмнение в гласа. — Ако той следва твоя пример, Тедрик, в отношение на виното и мацетата, то да. Иначе — не. Кажи ми, колко чаши изпиваш дневно?
— Обикновено една, на вечеря.
— А по време на поход? Помисли добре, приятелю мой.
— О, аз имах предвид в града. В полето, естествено, е повече.
— Ето, виждаш ли, татко?
— Какво да виждам, пиленцето ми? Ти ме притисна до стената. От тази минута до връщането ми от похода, кълна се, че ще следвам примера на твоя добродетелен приятел: той една чаша, и аз една чаша, той едно маце и аз едно маце! Това обещание ли искаше да измъкнеш от мен?
— Да, татко мой и царю мой! Аз знам, ти ще направиш така, както ми обеща. — Тя така страстно го прегърна, че почти го откъсна от земята, млясна го два пъти и се отдръпна.
— Бих искал да поговорим за това-онова, сир — побърза да каже Тедрик, преди мислите на царя да се прехвърлят на други обекти. — Например, за въоръжението. Имам достатъчно божествен метал, от който да направя оръжие и брони за трима души. За теб, за мен и за капитан Скайр от гвардията ти. Моля те, сир, откажи се от старите обичаи и навлече стоманената броня вместо златната: тя не става за нищо по време на битка.
— Страхувам се, че си прав, но е невъзможно. Царят на Ломара носи само злато. Той се сражава в злато и ако е писано, трябва да умре в злато.
Тедрик знаеше, че така ще стане. Това противоречеше на здравия смисъл, това бе пълна глупост, но това бе чистата истина. Нито един ломарски монарх не бе нарушавал древната традиция. Това бе станало част от царските задължения, дръзко да се перчи в блестящи златни доспехи сред морето от сиви железа. Този факт, че бащата на Фагон и дядо му, и още шест поколения предци са загинали в ослепителното, но безполезно въоръжение, нищо не означаваше за царя, както впрочем и за Тедрик, ако той бе в същото положение. Но сега можеше да се измисли нещо.
— Нужен ти е здрава златна броня, сир. Защо стоманата да не покрием със злато?
— Идеята е добра, лорд Тедрик. Но се страхувам, че е неосъществима. Ако към стоманата се прикрепят дебели златни листове, бронята ще стане прекалено тежка. Ако слоят злато е тънък, то при удар ще се разлети на парчета и измамата ще се разкрие. Какво друго можеш да измислиш? Слушам те.
— Не зная, сир… — замисли се Тедрик. — Аз съм виждал, как от злато коват тънки листове… но не чак толкова тънки… може да се опитам да ги разкова още повече… и да ги закрепя на бронята от божествения метал с лепило или смола… Ти ще наденеш ли такова въоръжение, сир?
— До, скъпи мой Тедрик. С радост. Но при условие, че златото няма да се цепи на парчета по-големи от пръст при удари с меч или брадва.
— Големи колкото пръст ли? Хм… Драскотините и цепнатините могат да се заличат преди изгрев слънце на следващия ден… Но някое голямо парче?… Ще помисля, сир.