— Лорд Тедрик? — наперен капитан от гвардията се обтегна мирно и отдаде чест.
— Аз съм Тедрик. Знаеше ли, че ще дойда?
— Да, господине. Съобщението ми предадоха по слънчевите огледала. Ние сме сега твои подчинени, всяка твоя дума е заповед на самия цар Фагон.
— Добре. Събери хората си. Нужни ми са петнадесет или двадесет яки бойци!
Само след минута Тедрик стоеше пред плътен строй войници на тридесет крачки от храма.
— Войници! — обърна се той към тях високо, тъй че да чуят не само те но и противника. — Кой от вас най-добре се справя с меча? … Така, излез напред, момко… Бронята на мен е от божествен метал, творение на великия Лосир, всемогъщ бог и мой покровител. Да се убедите в това, заповядвам ти, момко, да ме удариш с меча… най-силният удар, който можеш да нанесеш!
Войникът два пъти махна с меча и удари по бронята с половината си сила.
— Заповядах ти, да удряш, както трябва! — зарева ковачът. — Мислиш, че ръждивото ти желязо ще пробие метала на бога, а? Удряй яка, сякаш искаш да убиеш! Бий!
Войникът стисна зъби, направи бърза крачка напред и замахна с всички сили. Бронята отговори на удара с продължително звънтене, а в ръцете на нападащият остана дръжката и част от острието на меча. Вълна от видимо облекчение премина по редиците на гвардейците. Враговете им бяха поразени и изплашени.
— Моля за прошка, о лорде — каза войникът, захвърли счупения меч и коленичи.
— Стани, момко! Ти изпълняваше заповед и добре я изпълни. Сега, хора, искам да ви кажа още нещо. Само преди малко унищожих половината от Сарпедион в храма му и той не посмя да ме докосне. Скоро вие ще видите как ще убия и другата му половина тук, в храма на Скин. Бог или дявол, но вие няма защо да се страхувате, защото мен и всички които ме последват, ни пази Лосир. Ние, хората на царя, имаме работа само с плъховете от Тарк, с тяхната плът и кръв.
Той обърна глава и прецени силите на противника. Плътната фаланга копиеносци бе опряла щитовете си и копията на земята. Позицията им бе силна, но издаваше избраната пасивна тактика. Когато гвардейците се отдръпнаха от стените на храма, нито един наемник не се хвърли след тях и нито една стрела не полетя…
— Ние ще напредваме в клин — каза ковачът на капитана. — Аз ще бъда отпред с брадвата. Този сержант — той тикна пръста си в гърдите на висок юначага, — ще носи меча и чука ми. Останалите ще ни подпират отзад и ще ни пазят отстрани. Ще минем през отряда им, като кораб по леки вълни. Стройте се в клин! Напред!
Колоната гвардейци полетя напред като таран с овчата глава от закалена стомана. Тедрик се вряза в плътния строй на тарконците. Няколко наемници изпопадаха на земята и се отвори цепнатина при стълкновението. Мощният напор притисна ковача към вражеските сили и той едва шаваше с крака, сякаш тялото му бе притиснато в яко менгеме. Но яките му ръце бяха свободни и с яростни и резки удари на бойната си брадва запробива път към входа на храма. Следваха го най-добрите бойци на гвардията. Щитовете им бяха плътно допрени един до друг, а мечовете и секирите им поразяваха враговете и оставяха след себе си купища мъртви тела.
Смъртоносният клин си пробиваше път все повече и повече към стълбата, която водеше на покрива на храма. Малко по-късно те се заизкачваха по широките стъпала.
Когато клинът стигна върха на стълбата, съпротивата се прекрати. Като хвърли поглед на жертвеника, Тедрик се увери, че церемонията не е завършила още — старият жрец Дивайн за трети път вдигаше свещения нож, като изричаше молитвата към бога. Според нетърпящия промени ритуал, той трябваше да повтори това още два пъти.
— Убий онези кучета! — викна Тедрик на капитана и посочи двата блестящи с медта си фигури до входа на олтарното помещение. — Аз ще се справя с тези тримата до жертвеника, а нека хората ти да видят сметката на останалите!
Тедрик стигна олтаря при четвъртото вдигане на ножа. И с един удар на меча си лиши Дивайн от така нужната му в момента ръка и барабар с нея отнесе главата му и лявото рамо. След още две махвания Тедрик можеше да гарантира на всеки, че днес принасяне на жертва няма да има.
Той протегна ръката си и следващият го по петите сержант му подаде чука. Ковачът се обърна с лице към Свещения Лик и се зае с работа. Първо изтръгна от статуята мозъка, черния дроб и сърцето, а останалото превърна в купчина безформени парчета. После отново хвърли поглед на жертвения олтар.
Принцеса Роана Ломарианска с безразборно разпилени коси бе завързана към масивни медни пръстени разположени по ъглите на олтаря и лежеше обтегната на мръсната и пропита с мъртвата плът на жертвите повърхност на камъка. Погледът й се мяташе от парчетиите на божествената статуя към гиганта в блестяща, но окървавена сега броня. Изразът на радост по лицето на девойката се смесваше с изумление и ужас.