Тенар се застави да мисли за нещо друго. За рокличката, която щеше да ушие. Роклите от дъщерите на Ларк бяха тъмнокафяви, от грубо домашно платно. Тя щеше да боядиса половината от платното на Фая в жълто или с червен брош от блатото, а отгоре да направи плисирана бяла престилка. Трябваше ли детето да се скрие зад стана и никога да не облече плисирана дрешка? Ако крои внимателно, ще се получат дори две престилки за смяна.
— Теру! — извика тя, щом наближи къщата. Бе оставила Хедър и Теру на пасището със зановец. Извика я отново, защото искаше да й покаже плата й да поговорят за роклята. Хедър се появи тромаво откъм навеса, теглейки Сипи на въже.
— Къде е Теру?
— С тебе — отвърна козарката толкова искрено, че Тенар се обърна наоколо да потърси детето, докато проумя, че Хедър няма и представа къде е Теру и говори наслуки.
— Къде я остави?
Младата жена не знаеше. Тя досега никога не беше подвеждала Тенар, сякаш съзнаваше, че Теру трябва да бъде пазена като една от козите. А може би самата Теру го е схванала и се е държала наблизо ? Така си мислеше вдовицата и тъй като не можеше да се разбере разумно с Хедър, започна да се оглежда наоколо и пак да вика момиченцето, без да получи никакъв отговор.
Не смееше да приближи ръба на скалата. Още първия ден, когато пристигнаха, бе обяснила на Теру, че никога не бива да слиза сама надолу по стръмнините под къщата, нито по отвесния склон на север от нея, защото с едно око няма да прецени разстоянието и височината. Детето я послуша. Но децата забравят. Пък и да не беше забравило, могло е да приближи до склона, без да съзнава това, Или е отишло при леля Мос. Точно така — след като снощи ходи там самичко, защо да не отиде отново? Разбира се, че бе тъй.
Не се оказа там. Мос не беше виждала Теру.
— Ще я намеря, миличка, аз ще я намеря — увери тя Тенар. Ала вместо да тръгне да я търси из планинската пътека, както вдовицата се надяваше, Мос започна да сплита коси, приготвяйки се да прави заклинание за намиране.
Тенар се втурна обратно към къщата на Оджиън, като непрестанно викаше Теру. Този път погледна надолу към стръмния склон с надеждата да зърне дребната фигурка да играе свита между големите камъни. Но щом видя само набразденото, тъмно море в дъното на стръмнината, зави й се свят и сърцето я прободе.
Отиде до гроба на Оджиън и малко по-нагоре по планинската пътека, викайки през цялото време. На връщане през ливадата керкенезът ловуваше на същото място, където го бе наблюдавал Гед. Сега птицата се приведе, нападна и се изправи с някакво животинче в ноктите си. После бързо се шмугна в гората. „Ходи да храни малките си“ — реши Тенар. През ума и минаха всякакви мисли, картинни и живи, докато вървеше покрай проснатото на тревата пране, което вече бе изсъхнало. Трябваше да го прибере, преди да се стъмни. И по-внимателно да провери около къщата, навеса и сайванта. Тя си беше виновна. Сама предизвика случката с тия нейни мисли да прави от Теру тъкачка, да я затвори да работи в полумрак, да бъде както другите. Нали Оджиън й бе казал: „Научи я, Тенар, научи я на всичко!“ Нали самата тя съзнаваше, че щом не можеш да поправиш едно зло, трябва да се издигнеш над него? Знаеше, че детето й е поверено, а не беше изпълнила своя дълг, бе излъгала неговото доверие и изгубила този безценен подарък.
Влезе в къщата, след като претърси всяко ъгълче на другите постройки, и отново се огледа около нишата и леглото. Наля си вода, защото устата и бе пресъхнала подобно пясък.
Трите дървени пръчки зад вратата — жезълът на Оджиън и двете тояги — размърдаха сенки и сякаш й подсказаха: „Тук.“
Детето се беше свило в тъмния ъгъл, сгушило се като кученце, склонило глава на рамото си, с плътно свити ръце и крака, затворило едничкото си око.
— Птиченцето ми, врабченцето ми, звездичката ми, какво има? Какво се е случило? Какво са ти сторили пък сега?
Тенар прегърна детското телце, свито и сковано като камък, и започна да го люлее на ръце.
— Как можа така да ме стреснеш? Как можа да се скриеш от мен? О, толкова се разтревожих!
Тя се разплака и топли капки се зарониха по крехкото личице:
— О, Теру, Теру, Теру, никога повече не се крий от мене!
Свитите крайници на момичето полека се отпуснаха. Теру се раздвижи и бавно се вкопчи в Тенар, зарови лице на гърдите й и сетне се притисна още по-силно, сграбчи я отчаяно. Не плачеше. Изглежда, че нейните сълзи бяха пресушени от огъня, не й бяха останали сълзи. Но дълго, жаловито простена.
Тенар я бе прегърнала и я люлееше ли, люлееше. Главата й лежеше положена върху гърдите на вдовицата.
— Кажи ми — прошепна жената и детето отвърна със слаб, дрезгав шепот:
— Той идва тук.