Въпреки всичко й беше трудно да реши и да потегли. Да напусне Ри Алби — това означаваше да напусне Оджиън, да го загуби. Докато още се грижеше за къщата му, докато плевеше лука му, не го бе загубила. Мислеше си: „Никога не ще ми липсва небето долу.“ Тук, където беше идвал Калесин, тя бе Тенар. Долу, в Средната долина, отново щеше да се превърне в Гоха. И тя все отлагаше. Питаше се: „Трябва ли да се плаша от тези мошеници, да бягам от тях? Та нали те искат туй! Нима ще позволя да ме принуждават да се скитам от място на място, когато си поискат?“ Казваше си: „Да почакам да избия маслото.“ Винаги водеше Теру със себе си. И дните минаваха.
Понякога се отбиваше леля Мос да разправи едно-друго. Тенар я разпита за магьосника Аспен, като й каза само, че я е заплашил — а може би той тъкмо това и целеше? Мос обикновено стоеше настрана от владенията на стария господар, ала проявяваше любопитство към онова, което се случва там, и използваше всяка възможност да поговори с тамошните си познати — една жена, от която се беше учила да бабува, и други, на които бе помагала с лечителство и намиране на загубено. Провокираше ги да съобщават какво става в господарския дом. Те всички мразеха Аспен и с готовност говореха срещу него, но приказките им бяха до голяма степен плод на омразата и страха. Обаче наред с измислиците имаше по някоя и друга истина. Самата Мос беше свидетелка, че преди да дойде Аспен преди три години, внукът, младият господар, бе в цветущо здраве, макар и малко свитичък и мрачен човек — като подплашен, както се изразяваше тя. И някъде по времето, когато умря майката на младежа, възрастният проводи за магьосник от Роук: „За какво ли му трябваше? Щом старият Оджиън е на миля оттук? И когато всички в господарската къща са едва ли не магьосници?“
Но така или иначе се появи Аспен. Той изпрати своите почитания на Оджиън и толкоз. По думите на Мос изобщо не излизал от владетелските покои. От тогава насам внукът никъде не се весваше. Казваха, че лежал ден и нощ в леглото си. Като болно бебе, изпит целият според израза на една жена, която бе ходила по работа в господарския дом. За сметка на това старият владетел, който е на сто години, ако не и повече, както твърдеше Мос — тя нямаше нито страх, нито респект пред числата, старият владетел изглеждал чудесно и направо бликал от енергия. А един от мъжете, защото в дома всички слуги бяха мъже, рекъл на някаква си жена, че дядото е наел Аспен да му помага да живее вечно, и магьосникът постигал целта, като го подхранвал с живота на внука. В това мъжът не виждал нищо лошо: „На кого не му се живее вечно?“
— Грозна история — слиса се Тенар. — Нима в селото не се говори за всичко туй?
Мос сви рамене. И в този случай се казваше: „Карай да върви.“ Делата на силните не можеха да бъдат съдени от безсилните. А съществуваха и някаква смътна, сляпа покорност и закостенялост — старецът беше техен господар, господарят на Ри Алби — не им бе задача да го съдят. Явно, че дори и Мос приемаше нещата по същия начин.
— Рискована работа, може да се обърне на зле — кимаше тя, ала не я наричаше престъпление.
В имението нямаше и следа от мъж на име Хенди. В желанието си да се увери, че е напуснал Откоса, Тенар разпита някой и друг измежду познатите си от селото зървали ли са такъв човек, но получи неохотни и двусмислени отговори. Не искаха да имат нищо общо с нейните дела. „Карай да върви…“ Само старият Фан се отнасяше към нея като към приятелка и съселянка, и то може би защото бе толкова ослепял, че не виждаше добре Теру.
Вдовицата вече винаги водеше момичето със себе си, когато ходеше в селото или изобщо се отдалечаваше от къщи.
Тази обвързаност не тежеше на Теру. Тя се държеше близо до Тенар като малко дете, помагаше и или си играеше край нея. Правеше си котешка люлка, плетеше кошници или се забавляваше с кокалените фигурки, които откриха върху лавиците на Оджиън в плетена сламена торбичка. Това бяха едно животно, напомнящо куче или овца, и силует, подобен на мъж или жена, Според Тенар в тях нямаше никаква сила или нещо опасно, а Мос каза: „Най-обикновени играчки.“
Те обаче криеха огромна магия за Теру. Тя ги местеше и разиграваше някакви странни истории с часове, без да пророни нито дума. Понякога строеше къщи за човека или животното — каменни купчини или колибки от кал и слама. Носеше фигурите в плетената торбичка винаги в джоба си. Учеше се и да преде. Успяваше да държи хурката с изгорената ръка и да засуква с другата вретеното. Откакто бяха тук, решеха козите най-редовно и вече имаше пълна торба с меко козе руно за предене.