Пол Ливайн
Текила и синьо алиби
На една забавна и обичлива дама — Сали Ливайн.
Моята майка.
Най-богатите омари на света
1
— Стив, забрави! Няма да правя секс в океана.
— Хайде де! — молеше се той. — Бъди авантюристка.
— Неморално и нехигиенично. Даже май и незаконно.
— Това е Флорида Кийс, Вик. Няма нищо незаконно.
Стив Соломон и Виктория Лорд се плацикаха в плитчините в покрайнините на Сънсет Кий. На хоризонта слънцето цвърчеше точно над Залива.
— На тази светлина изглеждаш наистина великолепно — каза той.
— Добър опит, свалячо, но бикините си остават на мястото.
Все пак трябваше да признае, че имаше нещо еротично в топлата вода, соления бриз и галещите лъчи на залязващото слънце. А и Стив изглеждаше страшно възбуждащо с бронзовия си загар и тъмната лъскава мокра коса.
Само ако не трябваше да хвърля бомбата довечера!
— Ще бъде супер! — Той леко плъзна ръце около кръста й. — Плющене в солена вода.
Боже господи! Нима мъжът, когото обичам, наистина каза „плющене“?
— Не можем. Наоколо има хора.
На десетина метра една двойка с вид на младоженци в меден месец — преситени и напълно отвеяни — караха водно колело. Гостите на хотела се разхождаха по брега с питиета в пластмасови чаши. Над водата се носеше музика от бамбуковия открит бар на хотела, Андре Тусен припяваше „Островна жена“.
Как може да не вижда, че не е в настроение? Как може някой, който умее така добре да си подбира съдебните заседатели, да не си дава сметка за приливите и отливите в чувствата на любимия човек до него?
Бутна ръцете му от хълбоците си.
— Има морска трева, морски въшки и морски таралежи. — Не се сещаше за други морски неща. — Може да го направим по-късно в стаята.
— Скука!
— Значи сексуалният ни живот те кара да се прозяваш?
— Не съм казал това.
Тонът й стана рязък като при кръстосан разпит.
— Не е ли вярно, че след няколко месеца всичките ти приятелки започват да те отегчават?
— Като изключим тези, които ме зарязват.
— Осъзнаваш ли, че имаш хиперактивно сексуално разстройство?
— Отричам, каквото и да значи това. — Той я притегли към себе си и тя усети издутината в банските му. — Обичам сексуалния ни живот. И в стаята става. Чисти чаршафи. Климатик. Хубава гледка. Хайде да се прибираме и да започваме!
Да започваме? Сякаш ще чистят кухнята!
— Ти върви. Почвай без мен.
— Хайде! Можем да гледаме залеза от балкона.
Тя се обърна към хоризонта, където тънки нишки от облаци се обагряха в цвета на сцепена слива.
— Няма да имаме време.
Нямаше начин да пропусне гледката как оранжевата огнена топка се потапя в морето. Обичаше вечния ритъм на смяната на деня с нощта, слънцето изгряваше от Атлантика и залязваше в Залива. Ден след ден, година след година. Каква зависимост! Съмняваше се, че Стив го разбира. Ако трябваше да е по неговия начин, слънцето щеше да минава на зигзаг над полуострова и да спира за бира в Исламорада.
Имаше и още една причина да отлага любенето.
Бомбата.
Беше мислила за това през целия път към Кий Уест. Мисълта се въртеше като досаден комар в главата й и бжъткаше из мозъка й. Яд я беше, че ще развали всичко, но трябваше да му каже, рано или късно.
— Добре, предавам се — каза Стив. — Coitus postponus. В колко часа ще се виждаме с чичо ти?
Тя се оттласна с крака и се отпусна по гръб. Загледа се към хоризонта от горе на долу, слънцето се носеше по ръба на океана, завързано за отражението си с огнено въже.
— Девет часа. Казах ти вече — не ми е истински чичо.
— Знам. Добрият стар Хал Грифин. Партньорът на баща ти, човекът, който ти е купувал скъпи подаръци, когато си била разглезена малка лигла.
— Привилегирована, не разглезена. Чичо Гриф кръсти майка ми Кралицата.
— А теб Принцесата.
Значи Стив все пак беше слушал какво му говори.
— Пасва ли ми името?
— Също като обувките ти „Маноло Бланик“.
Заплува и се насочи навътре в морето, към залязващото слънце. Плавни движения прорязваха водата, глазирана в огненооранжево. Стив плуваше отстрани, като се мъчеше да не изостава.
— Не разбирам само защо Хал Грифин ти се обажда след всичките тези години.
Въпросът озадачаваше и Виктория. Не беше виждала чичо Гриф от погребението на баща си, тоест от дванайсетгодишна възраст. Сега, без всякакво предупреждение, той се бе обадил по телефона.
— Знам само, че има някаква работа за мен.
— Искаш да кажеш за нас.
— Не знае за теб.
— Но нали си му казала?! Соломон и Лорд.
— Разбира се.